Преследвачът

— Само ако какво? — подканих я.

— Само ако Кора беше тук. Всеки път щом завесата се вдигне, сплитам пръсти и се моля на свети Юда, но… о, добре. Въпреки това представлението ми хареса. Благодаря ти — отрони тя и ми се усмихна тъжно.

— Разбирам — кимнах и стиснах ръката й. Наистина я разбирах. Когато Деймън замина, за да се сражава в Гражданската война, докато бяхме човешки същества, винаги ме пробождаше краткотрайно съжаление, когато правех нещо приятно, мислейки си колко много по-добре би било, ако и той е там и е част от всичко. И макар да знаех, без сянка на съмнение, че сега бях по-добре без брат си, у мен все още бе останало някакво закърняло притегляне, заради което исках да съм с него. Колкото повече опознавах света, толкова повече осъзнавах, че не всички хора имат връзки като моите с братята или сестрите си. И може би това беше много по-добре от това, което бях имал и загубил.

Завесата отново се вдигна и започна ново действие, много по-зрелищно и пищно от предишното. Опитах се да гледам, но не можех да се съсредоточа, за да разбера нещо толкова елементарно като кой играе любовника или злодея, а песните ми се струваха глупави, вместо очарователни. Затова предпочетох да наблюдавам Вайолет. Осветена от светлините на сцената, тя изглеждаше напълно омагьосана. За краткото време, през което се познавахме, никога не я бях виждал по-щастлива.

Когато завесата се спусна, станах на крака и ръкоплясках любезно заедно с публиката.

— О, Стефан, благодаря ти! — възторгна се Вайолет и ме прегърна спонтанно. — Не искам тази нощ да свършва!

— Няма за какво да ми благодариш — избъбрих, като пристъпвах нетърпеливо от крак на крак. Пред нас актрисата, изпълняваща главната роля, стоеше на сцената и изпращаше въздушни целувки към публиката, а зрителите от първите редове й хвърляха цветя.

Младата ми приятелка въздъхна театрално, неспособна да откъсне поглед от сцената.

— Кора би трябвало да участва в тази пиеса — заяви безапелационно. — Шарлот Дюмон не може да й стъпи на малкия пръст.

— Кой? — попитах. Името ми прозвуча познато.

— Ами Шарлот Дюмон. Актрисата.

— Тя е била тук? — развълнувах се аз. Шарлот Дюмон беше жената, в чиято компания се движеше граф Де Сангуе. Може би все пак тази вечер нямаше да се окаже пълна загуба на време.

— Стеф-ан! — изрече Вайолет с престорено възмущение. — Та тя игра главната роля. Не беше ли прекрасна? — Очите на Вайолет блестяха игриво, но аз не обърнах внимание. Моите собствени оглеждаха тълпата, търсейки брат ми.

— Искам поне само веднъж да ме забележат — продължи Вайолет, явно несъзнаваща разсеяността ми. — В „Десетте камбани“ се чувствам невидима. Искам да се почувствам единствена и необикновена. Както когато бях малка. Сещаш ли се, когато родителите ти смятат, че си специален и ти им вярваш? — промълви замислено Вайолет и повдигна с вродена елегантност полите на роклята си, докато слизаше по извитите стълби, водещи извън театъра на улицата. Като я наблюдавах няколко крачки по-назад, не можех да се начудя колко различна изглеждаше от сервитьорката от миналата нощ. С новата си премяна тя притежаваше цялата самоувереност и излъчване на жена, отраснала в разкош.

— Ти си специална — уверих я и наистина го мислех. Тя беше очарователна и забавна и бях сигурен, че веднъж, след като повярва в себе си, ще се намерят и други, които да го сторят.

— Е, благодаря ти — изчурулика кокетно Вайолет. Около нас хората се обръщаха, за да я зяпат. Не се съмнявах, че я гледат толкова любопитно, защото се опитват да отгатнат коя е — дали бе една от комедийните таланти, които преди малко бяха гледали на сцената? Вайолет се усмихна, явно наслаждаваща се на вниманието.

— Какво ще правим сега? — попита ме със сияещи очи.

Бяхме стигнали до студената улица и аз издишах дълбоко, оглеждайки се наоколо. Въпреки че беше късно, улицата бе пълна с минувачи. Няколко крачки по-надолу забелязах поток от хора да влиза през малка черна врата, върху която пишеше: „СЦЕНА“. Мигом взех решение.

— Хрумна ми една идея — обявих. — Ще отидем да се запознаем с Шарлот. — Лепнах усмивка на лицето си и се запътих уверено към вратата.

— Име? — попита ме дребен мъж със зализана назад черна коса, като погледна в книга с кожена подвързия.

— Име? — повторих с престорено смущение, опитвайки се да го накарам да ме погледне.

— Да, името ви — каза мъжът с преувеличено нетърпение и най-накрая ме погледна. — Боя се, че партито е само за поканени.

— Сър Стефан Пайн. И съпругата ми, лейди Вайолет — додадох, докато новоизпечената лейди се кикотеше щастливо зад гърба ми. Макар че работата му беше да охранява вратата, лекото заваляне на думите ме наведоха на мисълта, че се е насладил на няколко питиета, докато публиката се е наслаждавала на представлението. Нямаше нужда да му внушавам, а по-скоро да го объркам.

— Да, сър — избъбри той, без дори да погледне списъка си, докато се отдръпваше, за да влезем.

Очите на Вайолет се разшириха, но аз притиснах за миг пръст върху устните си и последвах нетърпеливата тълпа в подобното на пещера помещение, където се намираха гримьорните.