Преследвачът

— Не се тревожи, скъпа — успокои я Деймън и толкова нежно положи ръка върху рамото й, че ме изненада. Наистина ли харесваше тази жена или просто я използваше заради парите и положението й? — Това е един мой стар приятел, Стефан… ако това е името, с което се наричаш понастоящем?

— Стефан Пайн, а това приятелката ми Вайолет — обясних, поемайки изящната ръка на Шарлот и поднасяйки я към устните си за целувка.

— Аз съм актриса. От Америка — оповести изненадващо Вайолет, като се опита да имитира американски акцент и направи дълбок поклон.

— Така ли? — попита остро Шарлот, опитвайки се да определи дали Вайолет може да й е съперница.

— Е, бих искала да бъда — смънка Вайолет, явно осъзнала, че заявлението й няма да й спечели благосклонността на Шарлот. — Както би искала и сестра ми. Кора Бърнс. Познавате ли я?

Изражението на Шарлот леко се смекчи.

— Кора… името ми звучи познато — промърмори и дръпна ръкава на ризата на Деймън. — Познаваме ли Кора, любими?

Деймън завъртя очи.

— Сякаш мога да запомня всички, с които се срещаме. За това са светските страници, нали? Ако някой фигурира там, значи го познавам. Ако ли не, тогава не ми е известен.

— Е, ако я срещнете, моля ви, предайте й, че сестра й я търси — каза Вайолет колебливо. Изпитах огромно облекчение. Шарлот явно бе чувала името на Кора. Може би все пак Кора бе заминала с някой театрален режисьор.

— Името не ми говори нищо, съжалявам — сви рамене Деймън.

— Няма нищо — промълви Вайолет тъжно. — Исках само тя да знае, че я търся.

— Като говорим за търсене — рече весело Шарлот, нарушавайки настъпилото мълчание, — мисля, че имам нужда от още една чаша шампанско. — По време на краткия ни разговор тя вече бе пресушила чашата си. — Искаш ли да дойдеш с мен да потърсим заедно бюфета? И може би, ако имаш късмет, ще те представя на господин Макинтош, режисьора на нашето малко представление. Сестра ти не е единствената, която може да бъде актриса.

Очите на Вайолет блестяха, когато двете момичета се запътиха към вихрушката от гуляйджии. Деймън ги наблюдаваше със слисано изражение.

— Жени! — възкликна, когато вече се бяха отдалечили достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Не можем да живеем с тях, но не можем и без тях, прав ли съм? Натякванията, комплиментите, възторзите… нищо чудно, че хората се състаряват толкова бързо — заключи той и пресуши шампанското си на един дъх.

— Е, явно имаш стабилен източник на хранене — отбелязах мрачно. Дали изборът на жени на Деймън бе разпалил гнева на Клаус? Или нещо друго? Каквото и да беше, щях да се държа любезно, докато не стигна до дъното на цялата история.

— О, да. Тя ми върши добра работа, макар че кръвта й доста често има вкус на алкохол. Страхотно е преди дълга нощ на забавление, но трябва да внимавам да не прекаля — подхвърли Деймън нехайно, сякаш обсъждахме нова верига ресторанти. — А ти? Дали на средна възраст отново си се върнал към човешката кръв? Само не ми казвай, че още се задоволяваш с катерици и зайци! — избухна в смях брат ми.

— Не говоря за Шарлот — срязах го, подминавайки подигравката му. — И съм тук, за да те спра. Държиш се глупаво и небрежно и ще пострадаш. Какво изобщо правиш тук?

— Тук съм заради времето — върна ми го саркастично Деймън. — Нима се нуждая от причина? Може би съм решил да посетя нови места. Америка е твърде малка. Тук има всякакви развлечения.

— Какви развлечения? — попитах многозначително.

Деймън отново се усмихна, разкривайки снежнобелите си зъби.

— Знаеш какви, обичайните, които съпътстват околосветските пътешествия: да се запознаеш с нови хора, да опиташ непознати кухни…

— Да опиташ убийство? — изсъсках, снижавайки глас, за да не ме чуе никой.

По лицето на Деймън премина сянка на смущение, последвана от продължителен, глух смях.

— О, имаш предвид онази глупост с Джак Изкормвача? Моля те. Не ме ли познаваш достатъчно добре? — попита Деймън, когато най-после спря да се смее.

— Познавам те достатъчно добре — стиснах челюсти аз. — И зная колко много обичаш да привличаш вниманието. Това са лоши новини за теб.

— Никои новини не са лоши за мен — прозина се Деймън, сякаш разговорът го отегчаваше. — Е, както знаеш, братко, винаги съм ненавиждал гатанките и не понасям истерията. По-скоро бих убивал дискретно.

— Значи напоследък не си убил никого? — попитах, докато погледът ми се стрелкаше из стаята, за да се уверя, че никой не ни слуша. Никой не ни обръщаше внимание. Веселяците наоколо бяха прекалено заети да пият и да се смеят, за да им направи впечатление напрегнатия ни разговор в сенките.

— Не! — избухна раздразнено Деймън. — Забавлявам се твърде много с моята порочна кралица на сцената. И искам да те уверя, че тя наистина е порочна — натърти той, като помръдна многозначително вежди.

— Добре — отсякох. Нямах намерение да доставя на Деймън удоволствието да слушам за подвизите му. — Но убийствата…

— … са извършени от някой глупав човек, който рано или късно ще бъде заловен — сви рамене Деймън.

— Не — поклатих глава и накратко му разказах какво бях видял: кървавото послание „САЛВАТОРЕ — ЩЕ СИ ОТМЪСТЯ“ в Дътфийлд Парк.