Преследвачът

За секунда се поколебах. Не исках да изпускам Вайолет от поглед. После се засмях на себе си. Ставах параноичен. Намирахме се в най-представителния универсален магазин в света. Продавачката нямаше да я нарани.

— Съгласен ли сте? — Жената повдигна черните си вежди, сякаш усетила притеснението ми.

— Разбира се — кимнах, настаних се върху плюшено канапе в прасковен цвят и се огледах наоколо. Имах чувството, че Уайтчапъл се намира в различна страна. Възможно ли бе просто да се озовеш в тази част на града и да забравиш за убиеца? Отчаяно го желаех.

— Стефан?

Вдигнах поглед и ахнах. Вайолет беше облечена в изумруденозелена рокля, която подчертаваше тънката й талия и червената коса. Въпреки че лицето й все още бе измъчено и изпито, а под големите й очи имаше тъмни сенки, изглеждаше красива.

— Какво мислиш? — попита тя свенливо, като се завъртя пред огледалото.

— Прекрасна е, нали? — измърмори продавачката. — Пробвахме и други две и съпругата ви изглежда еднакво прелестна във всички.

— Тя не е… да — отвърнах просто. Беше много по-лесно да излъжа. — Ще вземем тази рокля. Ще вземем всички — реших и издърпах малкото пари от щипката за банкноти. Струваше си да ги похарча заради изражението в очите на Вайолет.

Вместо да наемем карета до хотела, решихме да се поразходим. Често улавях спътницата ми да се оглежда крадешком във витрините, полюлявайки полите на новата си изумруденозелена рокля. Беше хубаво, че можех да направя някого щастлив.

— Боя се, че няма да успея да ти се изплатя — рече по някое време Вайолет.

— Не е нужно — поклатих аз глава. — Приятелството ти е достатъчна отплата.

— Благодаря ти. Но имам чувството, че аз не съм добър приятел. Говорим само за мен. Зная само името ти и че си от Америка. Бизнесмен ли си?

Засмях се.

— Не, работя във ферма. Аз съм също като теб. И зная какво означава да изгубиш член на семейството. Веднъж брат ми изчезна. Много се тревожех за него.

— Той появи ли се? — попита тя с широко отворени очи.

— Накрая. И аз съм сигурен, че ти скоро ще видиш Кора. — Сърцето ми бе пълно със съчувствие към Вайолет и изчезналата й сестра. — Разкажи ми повече за нея — подканих я.

— Ами, разбира се, често се спречквахме. Но всички братя и сестри го правят, нали? Тя винаги иска да е първа във всичко. И естествено, и аз исках да съм точно като нея. Не мисля, че щях да се преместя в Лондон без нея. А сега, след като я няма…

— Ти трябва да разбереш коя си — подсказах й.

— Да — съгласи се Вайолет. — Но е трудно да го разбера без Кора. Ние сме много близки. И при вас с брат ти ли е така?

— Не — поклатих глава.

— Вие карахте ли се?

— Да, но това е отдавна минало. В момента съм се съсредоточил върху бъдещето си — казах и й поднесох свития си лакът, за да ме хване под ръка.

— Е, брат ти прави грешка, че се кара с теб — заключи Вайолет.

— Ако беше моя сестра, никога нямаше да се караме — уверих я на свой ред. Нашият малък разговор ми доставяше истинско удоволствие.

Отбихме се в хотела, за да оставим торбите с покупките на пиколото, а след това продължихме към театъра.

— Имам чувството, че сънувам и не искам да се събудя — призна ми Вайолет със сияещи очи, докато разпоредителят ни водеше към местата ни. Да съм с Вайолет ми се струваше съвсем естествено и непринуденото ни бъбрене ми напомняше за начина, по който двамата с Деймън и останалите момчета в Мистик Фолс дразнехме момичетата по време на барбекютата и светските събирания през годината.

Внезапно театърът потъна в мрак и завесата на сцената се вдигна.

— О, Стефан! — прошепна Вайолет, притисна длани една о друга, приседна на ръба на кадифеното кресло и подпря лакти на перилото на ложата. Излязоха десетина момичета от хора, облечени в широки поли с волани, с големи шапки на главите. Опитах се да насоча вниманието си към песента, която пееха, ала не успях. Мислех единствено за Деймън. Защо правеше това? Бяха нужни години, но накрая намерих покой. Не можеше ли и той да направи същото? Ако искаше, можеше да се храни с кръвта на желаещи жени и да организира изисканите си празненства. Аз исках само той да престане да разрушава живота на останалите. Бях убеден, че двамата можехме да живеем и да оставим и другите да живеят. Но не можех да живея спокойно, ако брат ми убиваше.

Видях, че Вайолет ме поглежда и се опитах да си придам вид, все едно се наслаждавам на представлението. Ала вътрешно бях разстроен. Мразех това, че накрая всичко винаги опираше пак до Деймън и сигурно така щеше да бъде във вечността.

— Не видях Кора — сподели Вайолет разочаровано. — Може би не участва в това представление.

— Хм? — попитах, като осъзнах, че завесата се е спуснала и салонът избухна в оглушителни ръкопляскания.

— Представлението! Първото действие свърши — осведоми ме Вайолет. — О, Стефан, беше толкова прекрасно!

— Значи ти хареса? — попитах машинално. Ако Кора не беше тук, дали просто не бяхме пропилели още една нощ? Може би клуб „Джърниман“ още бе отворен. Тъкмо се канех да съобщя на Вайолет плана ни, когато забелязах сълзи да се стичат от ъгълчетата на очите й.

— Само ако… — поде тя.