Преследвачът

— Здравей — рече провлачено, като се запъти с несигурна стъпка към мен. — Казвам се Елайза — удостои ме с честта да ми се представи и ми протегна ръка за целувка.

Отдръпнах се рязко. Въпреки че току–що се бях нахранил, рядката кръв на катерицата не бе достатъчна, за да задоволи дълбоката ми жажда, а откритата й плът бе повече, отколкото можех да понеса. Подушвах мириса на кръвта й и почти си представях какво пиршество за езика ми щеше да бъде нейният богат и сладък вкус. Стиснах устни и забих поглед в мръсните пролуки между дъските на пода.

— Опитах се да поговоря с теб снощи — продължи жената, а ръката й се плъзна по рамото ми, все едно изтръскваше въображаема прашинка, — но ти имаше очи само за онова момиче. Реших, че е голяма късметлийка да говори с такъв хубавец като теб. Надявам се, че добре си се забавлявал с нея — додаде злобно и ми хвърли похотлив поглед.

— Не съм. — Отстъпих, отвратен от намека й. — Вайолет е само приятелка — поясних студено.

— Е, имаш ли нужда от някой, който ще е нещо повече от приятелка? — попита тя и запърха с тъмните си мигли.

— Не! Имам нужда да узная… — Стрелнах бърз поглед към Алфред, но той беше в другия край на бара, зает да играе на зарове с пияницата. Въпреки това снижих гласа си. — Трябва да узная повече за убийството.

— Да не си от онези, от полицаите? — попита тя подозрително. — Защото, както им казах преди, не правя отстъпки, нито пък давам информация за приятелите си. Дори и за целия джин в Китай.

Поклатих глава при вида на съкрушеното й, зажадняло изражение.

— Просто съм разтревожен. Особено сега. Очевидно е изчезнала и друга жена. Познаваш ли Кора? Работи тук. — Заради Вайолет можех само да се надявам Кора да е жива.

— Кора? — Лицето на жената се смръщи. — Ами, тя беше келнерка. Винаги се надуваше и се смяташе за по-добра от нас, но Бог знае, че вършеше същото, което и ние. Изглежда просто е чакала подходящата цена.

— Искаш да кажеш, че си е тръгнала с мъж? — попитах настойчиво. Беше ясно, че тази жена е наблюдавала Кора и се надявах да ми даде някаква информация за местонахождението й.

Събеседницата ми кимна.

— Същият мъж, когото през цялата вечер се опитвах да накарам да ме хареса. Беше хубавец. Каза, че е режисьор или актьор в „Гейти“. Един от онези, дето са по театрите. Макар че приказваше странно. Малко като теб — додаде несигурно.

— Той е имал акцент? — развълнувах се аз. Не исках да правя прибързани заключения, но се съмнявах, че в „Десетте камбани“ има много редовни посетители с южняшки провлачен изговор като моя. Може би Деймън е бил тук. И може би, само може би той знаеше, че съм в града. Може би заради това е било написано посланието върху стената. В крайна сметка не е бил Клаус, а само един от глупавите капани на брат ми, за да ме подмами да се впусна в игра на котка и мишка.

— Направо пресипнах от толкова приказки. Ако ще говорим още, трябва да ме почерпиш с едно питие — заяви Елайза, изтръгвайки ме от мислите ми. — Двоен джин, моля — допълни и очите й заблестяха алчно.

— Разбира се — кимнах. Отидох до бара и се върнах с джин и уиски. Облизах устни, докато гледах как Елайза отпива голяма глътка. На свой ред отпих внимателно от моето питие. Въпреки че не исках да се напивам, понякога алкохолът потушаваше ненаситната жажда за кръв. Надявах се и този път да има такъв ефект. Нуждаех се от нещо, което да ме разсее от шията на Елайза. Отпих още една, по-голяма глътка от уискито.

— Ето, така е по-добре. Няма нищо по-хубаво от малко джин следобед, не си ли съгласен, скъпи? — попита тя, явно в значително по-добро настроение. — Ами, както ти казах, мъжът говореше особено. Не че си даде много труд да разговаря с мен — добави тя мрачно. — През цялата вечер говори само с нея. Минах покрай тях един–два пъти. Казваше, че щял да я заведе в театъра, да я покаже наоколо да я видят. Можел дори да й уреди прослушване. Мъжете обещават каквото им хрумне, за да примамят една жена в леглото — заключи Елайза отвратено.

— Спомняш ли си как се казва? Имаше ли нещо отличително във външния му вид? Заплашваше ли я? — засипах я аз с въпроси, докато в същото време стомахът ми се сви на топка от ужас.

— Не зная! Както казах, той дори не пожела да говори с мен! — тросна се жената нетърпеливо. — Предполагам, че съм имала късмет, като се има предвид всички убийци, дето се мотаят наоколо. Може би е по-добре да си стоим при мъжете, които познаваме, дори и да са стиснати и да отказват да платят, когато нямат… — Млъкна и ме погледна. Очите й ме предизвикваха да й възразя или да й отвърна с нещо по-солено.

— Но как изглеждаше той? — продължих да я разпитвам, като едва обръщах внимание на останалите й брътвежи.

Очите й се приковаха подозрително в мен.

— О, ти още ли мислиш за него? Не зная. Елегантен. Висок. Тъмноруса коса. Но след като трупът на Кора не е намерен в някоя канавка или другаде, явно просто са се забавлявали — додаде мрачно жената.