Преследвачът

Докато крачех към Уайтчапъл, се спрях насред парка Сейнт Джеймс. Жаждата ми се усилваше. Знаех, че след като отивах в кръчмата, трябва да съм с укрепнали сили. За разлика от кошмарния Дътфийлд Парк от изминалата нощ, градините тук бяха потънали в тучна зеленина, имаше много езера и дървета, а разхождащите се с радост си устройваха импровизирани пикници. Мястото бе огромно, но на пръв поглед все пак ми изглеждаше по-малко от Сентръл Парк в Ню Йорк, където в миналото бях прекарал няколко гладни седмици в търсене на храна.

Облаците отново бяха покрили небето, обгръщайки целия град в мрак. Беше едва обяд, но нямаше и следа от слънце. Въздухът се усещаше мокър и натежал от задаващия се дъжд, макар че все още не бе паднала нито капка. В Айвънхоу никога не се случваше подобно нещо. Някак си там времето изглеждаше много по-честно. Когато изглеждаше, че ще вали, валеше. А тук нищо не бе такова, каквото изглеждаше.

Подуших въздуха. Макар че не можех да ги видя, знаех, че животните са навсякъде, криещи се под храстите или щъкащи из тунелите под тревата. Насочих се към малка горичка от нагъсто разположени дървета, надявайки се, че ще успея да заловя птица или катерица, преди някой да забележи.

Някакво шумолене в храстите ме накара да застина. Без да мисля, използвах вампирските си рефлекси, за да стигна до тях и да заловя тлъста сива катерица. Подвластен на инстинкта си, забих зъби в тънкия врат на създанието и изсмуках кръвта му, като полагах огромни усилия да не се задавя. Градските катерици имаха различен вкус от провинциалните, а кръвта на тази беше водниста, с горчив привкус. При все това трябваше да ми свърши работа.

Захвърлих трупа в храстите и изтрих устните си. Внезапно долових някакво раздвижване в другия край на гората. Извъртях се рязко, почти очаквайки да видя Клаус, готов за битка. Нищо.

Въздъхнах, стомахът ми най-сетне се бе успокоил, след като го бях заситил.

С възродени сили се запътих към кръчмата „Десетте камбани“, за да внуша на Алфред да върне Вайолет на работа. Както очаквах, вътре въздухът беше застоял и остър като миризмата на бира, примесена с вонята на мръсни човешки тела.

— Алфред? — извиках, докато очите ми свикваха с почти среднощния мрак в бара. Не очаквах с нетърпение срещата ни. Той беше отвратителен и дори посредством внушението да успеех да осигуря на Вайолет любезно отношение, мразех мисълта, че тя ще се върне тук. Обаче бях сигурен, че така е най-добре за нея. Защото колкото повече се забъркваше с мен, на толкова по-голяма опасност щеше да бъде изложена. Това бе нещо, което знаех съвсем ясно, както бе посланието, написано с кръв върху стената.

— Алфред? — извиках отново, тъкмо когато той излизаше от кухнята, бършейки ръце в панталоните си. Страните му бяха зачервени, а очите — кървясали.

— Стефан. Гаджето на Вайолет. Предполагам, че вече ти е писнало от нея. Не възстановяваме загубите — рече безцеремонно, като облегна месестите си ръце върху бара.

— Тя ми е приятелка — заявих и пристъпих към него, без да откъсвам очи от неговите, стиснал ръце в юмруци, за да не се поддам на изкушението да се нахвърля върху негодника. Мразех го. — И трябва да обсъдим нещо.

— Какво? — попита той подозрително.

— Вземи Вайолет отново на работа — изрекох с равен глас. — Тя е добра работничка и се нуждае от работата и стаята.

Алфред кимна, но не отвори уста да заговори.

— Също като сестра си — рече след малко. — Тръгва с първия мъж, който я погледне мило. Пълни тъпачки, ако питаш мен. Е, Мери Ан е била на погрешно място в погрешното време, но Вайолет…

— Ще го направиш ли? — настоях. Исках да последвам насоката на разговора му, но не можех да зарежа внушението по средата. През последните два часа бях подчинил на волята си много повече хора, отколкото през изминалите двайсет години и не бях толкова сигурен в силата си, както обикновено. — И като го направиш, няма да я докосваш с пръст. Ще я закриляш. Просто върни Вайолет обратно.

— Върни Вайолет обратно — изрече той бавно, като в транс.

— Да — казах, облекчен от потвърждението.

В този момент звънецът на входната врата издрънча и огромен мъжага политна през прага, явно още неизтрезнял от предишната нощ. Алфред вдигна глава при суматохата и така прекъсна магията ми и съсипа шанса ми да задам някои въпроси: как изглеждаше мъжът, с когото си бе тръгнала Кора? И какво още знаеше Алфред?

— Ще видиш Вайолет довечера — подхвърлих на отдалечаващия се гръб на Алфред, сякаш току-що си бяхме побъбрили приятелски. Издърпах един стол до бара, за да го изчакам да се освободи. Тогава вратата се отвори и една жена влезе бавно вътре, облечена в тъмнолилава рокля, чието дълбоко изрязано деколте не оставяше почти нищо скрито от пищната й бяла гръд. Разпознах в нея жената, която снощи ме бе заговорила. Този път бях доволен да поговоря с нея. Имаше голяма бенка над ярко начервените устни, а косата й се спускаше на светлоруси букли изпод шапката, украсена с черно перо. Жената беше ниска и пълна, но се движеше с увереността на голяма красавица.

Малките й кръгли очи тутакси се втренчиха в моите.