Преследвачът

— Последвайте ме — кимна портиерът, взе ключа от ръката ми и го пъхна в ключалката. Отвори със замах вратата, постави сребърния свещник върху бюрото от черешово дърво и пъргаво започна да пали различните лампи в стаята.

— О! — потрепери Вайолет уплашено и притисна ръце към устата си.

— Благодаря ти — кимнах на портиера, като извадих от продрания си джоб един от последните си шилинги. Той го пое в дланта си и ме изгледа любопитно. Не му бях въздействал чрез внушението и знаех, че дрипавите ни одеяния и отсъствието на багаж бяха възбудили любопитството му.

Вратата се затвори със скърцане и аз я заключих след него.

— Стефан? — попита колебливо Вайолет, докато се озърташе удивено. Обиколи в кръг, като докосваше тежките кадифени завеси, дъбовото бюро, тапетите с цветни мотиви по стените, сякаш не смееше да повярва, че всичко е истинско.

— Засега сме добре. Късно е и двамата би трябвало да починем — казах и посочих към огромното легло в средата на главната стая. — Аз ще бъда в съседната стая. Ще поговорим на сутринта.

— Лека нощ, Стефан. И благодаря ти. — Тя ме дари с плаха, уморена усмивка и пристъпи към леглото. Аз затворих вратата с изщракване и се отпуснах върху дивана в съседната стая, обзаведена като дневна. Докато седях там, мислите ми се лутаха и дори не можех да започна да подреждам въпросите, върху които трябваше да се фокусирам. Какво щях да правя с Вайолет? Какво бих могъл да сторя за Клаус? Или Лушъс? Част от мен искаше да стане и да се запъти обратно към Айвънхоу, където единствената ми грижа беше някоя крава, прескочила оградата. Но друга част от мен знаеше, че бях свързан с Лондон. Вече бях замесен във всичко това. Докато не разрешах загадката на убийството, още хора можеха да бъдат убити.

Докато нощта преминаваше в ден, в главата ми не спираха да кръжат ужасяващи мисли. Под мен, добре осветените улици изглеждаха чисти и добре поддържани: модерната цивилизация в най-добрия си вид. Дори лъскавите от дъжда плочи, които ги покриваха, изглеждаха някак си внушителни. Но аз знаех, че всичко е само илюзия. Вампирите нападаха навсякъде и само защото този бе избрал бедняшки квартал на града, не означаваше, че няма да се пренесе тук.

Накрая слънцето изгря, пробивайки някои от гъстите облаци. Вратата леко се отвори с изскърцване, прекъсвайки безкрайната въртележка на мислите ми, нещо, от което отдавна се нуждаех.

— Ало? — подвикнах нерешително. Все още се чувствах напрегнат и всеки шум причиняваше смъдене и изтръпване във венците ми — дискретно напомняне, че съм нащрек и готов за битка.

— Стефан? — промълви Вайолет срамежливо, пристъпвайки в стаята. Червената й коса бе прибрана нагоре в стегнат кок, а престилката й изглеждаше по-бяла и блестяща, отколкото предишната нощ, което ме накара да предположа, че я беше изпрала в разкошната баня.

Очите й искряха, а косата й, както осъзнах на дневната светлина, сякаш бе посипана със златен прах.

— Вайолет — казах и се изправих на крака. Пренебрегнах болезнените спазми на глад в стомаха си.

— Спа ли? — попита Вайолет, седна на дивана и подви крака под себе си. Аз прекосих стаята и се настаних насреща й върху стола зад дървеното бюро.

Поклатих глава.

— Имах доста грижи — признах, докато стисках и отпусках челюсти. Всяка частица от тялото ме болеше, макар че не можех да определя дали се дължеше на изживения ужас от изминалата нощ, или на нашия полет през Лондон.

— Аз също — присъедини се Вайолет, въздъхна тежко и обви глава с шепи. — Сестра ми… толкова се тревожа за нея — отрони накрая.

— Какво се е случило с нея? — попитах я. Само до преди няколко часа се надявах Деймън да не е отговорен за убийствата и изчезванията на млади жени. Сега се надявах на някакво чудо и да се окаже, че е той. Деймън беше известен с това, че омагьосваше жените за собствено забавление. Ако го бе сторил с Кора, това би означавало, че още е жива. Но ако Клаус или Лушъс са я намерили… Потръпнах.

— Тъкмо в това е цялата работа. Аз просто не зная. Преди две вечери тръгна за работа в „Десетте камбани“ и така и не се върна повече у дома. Тогава се случи убийството… и всички казаха… — Устните на Вайолет се сгърчиха в гримаса, но тя продължи. — Казаха, че не се е прибрала, защото е отишла в дома на някой друг. Че е отишла в къщата на някой мъж, както правят някои момичета от кръчмата — рече Вайолет и ярка червенина плъзна по страните й. — Но Кора не е такава. И аз не съм. Опитах се да го кажа на Алфред и на полицая, който дойде, че Кора не би тръгнала просто така с някой мъж, че е изчезнала. Но те не направиха нищо — завърши тя скръбно, докато кършеше пръсти, забила поглед в пода.

— Защо не са направили? — попитах. Изпитах гняв, че никой не приема на сериозно тревогите на Вайолет. В крайна сметка, тя беше просто едно невинно младо момиче, загрижено за сестра си.

Вайолет поклати глава.

— Полицаите казаха, че не могат да направят нищо, докато не открият труп. Казаха, че тя е голяма жена и може да отиде, където си пожелае. Толкова съм притеснена — въздъхна тъжно Вайолет.