Преследвачът

И нещата се влошиха още повече. Когато Лушъс, покорният слуга на Клаус, откри и плени Деймън и мен, той ни затвори в гробница, сякаш бяхме живи погребани, глух за нашите викове. Клаус и себеподобното му чудовище бяха от Древните — създания, дошли директно от пъкъла, които нямаха дори най-блед спомен за човешка доброта и като такива злобата им беше безконечна. И сега едно от тези чудовища беше по петите ми.

Но за миг почувствах нещо друго в мен. Това бе мимолетно усещане, толкова леко и неуловимо, толкова непознато, че едва го забелязах, докато осъзнах какво беше. Беше надежда.

Този път не бях неподготвен. Бях по-стар, по-мъдър, по-силен. И бих могъл да ги спра.

Щях да се постарая.

— Вайолет! — изрекох остро, докато дланта ми оставаше притисната към устата й. Тя се втренчи в мен с безумни, невиждащи очи.

— Аз съм, Стефан. От бара. Можеш да ми се довериш. Трябва да ми се довериш — продължих настойчиво. Краят на парка се намираше само на стотина метра. Щеше да отнеме няколко секунди да стигна до там, използвайки вампирската си скорост. Тук не се чувствах в безопасност. Не се чувствах в много по-голяма безопасност из стръмните, извити и тесни улици на Лондон, но поне там, сред минувачите наблизо, беше по-малко вероятно убиецът да нападне. — Трябва да тръгваме.

Тя пое дълбоко дъх и се опита да се изтръгне от хватката ми.

— Вайолет, чуй ме — заговорих, като призовах моята Сила. Чух изпращяване на клонка в гората и подскочих. Нямахме време. Клаус би могъл да е навсякъде. — Вайолет, довери ми се. Ще бъдеш тиха и ще ме изслушаш. Разбра ли?

Почувствах, че мислите ми достигнаха съзнанието й и усетих момента, в който мозъкът й се поддаде на внушението. Кимнах в опит да ускоря процеса.

Тогава видях проблясък в очите й. Не бях сигурен дали внушението ми й подейства или се дължеше на изтощението, но трябваше да му се доверя. Отдръпнах ръката си от устата й и тя примигна замаяно насреща ми.

— С мен ще бъдеш в безопасност. Трябва да се махнем от парка. Аз ще те нося — обясних, вдигнах Вайолет и я преметнах през рамо. Понесох се навън от гората и се изстрелях на улицата. Тичах все по-бързо и по-бързо по неравните калдъръмени улици, като винаги следвах река Темза, чиято гладка като стъкло повърхност отразяваше луната и звездите. Препусках през алеи и задни улички, докато стигнах до една част на града, пълна с много газени лампи и пешеходци. Въпреки късния час, те се разхождаха по улиците, сякаш беше средата на деня. Най-после си позволих да спра и се пъхнах под един навес. Въпреки горещата, лятна нощ, около раменете на жените бяха обвити кожи, а мъжете бяха наконтени с официални костюми от три части, с цилиндри на главите. Десетки газени фенери осветяваха двете страни на всяка улица.

Оставих Вайолет да се плъзне от рамото ми и двамата застанахме прави, с лице един към друг, докато тълпата се точеше от двете ни страни.

Вайолет тутакси отново изпадна в паника. Виждах, че иска да закрещи с все сила и само внушението я удържаше.

— Шшт! — опитах се да я успокоя. — Шшт! — повторих и разтрих раменете й. Неколцина минувачи се обърнаха и ни зяпнаха любопитно.

— Чуй ме — прошепнах, надявайки се, че тихият ми глас ще я убеди да ми повярва. — Ти си в безопасност. Аз съм твой приятел.

Момичето продължаваше да подсмърча. Очите й бяха зачервени, а косата й се спускаше около луничавото й лице на разрошени и сплъстени кичури.

— Ти си в безопасност — повторих, без да откъсвам очи от нейните. Тя кимна бавно.

— Трябва да ми се довериш. Можеш ли да го направиш, Вайолет? Запомни: аз съм добър. Ти сама го каза. — Бръкнах в джоба си и измъкнах бяла носна кърпа, купена днес от шивача. Сега ми се струваше, че е било преди цяла вечност.

Подадох й я и Вайолет изхълца шумно. Неколцината минувачи, които се бяха спрели на улицата, за да ни гледат, продължиха по пътя си, очевидно доволни, че нищо нередно не се случва помежду ни.

Пуснах я, не исках да й въздействам и секунда по-дълго, отколкото бе необходимо. Тя изглеждаше толкова невинна, че се чувствах виновен, задето го правя, макар да знаех, че е за нейно добро.

— Ст-ст-стефан… — заекна тя, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кръвта… и думите… дали е бил убиецът? — Гласът й пресекна, удавен в ново ридание. Отново заплашваше да изпадне в истерия.