Преследвачът

— Какво би искал да хапнеш, скъпи? — попита ме напевен глас. Вдигнах глава и видях слабичката прислужница с големите очи. Беше облечена в дрипава и изцапана розова рокля, покрита с мръснобяла престилка. Големите й, изразителни очи бяха сини, а дългата й кестенява коса бе сплетена на плитка на гърба. Острото й лице бе обсипано с лунички, а кожата й бе гладка и бледа като слонова кост. Тя хапеше нервно устни, навик, който ми напомни малко за Розалин, годеницата ми във Вирджиния. Но дори изключителната й предпазливост не бе предотвратила злата й участ да бъде убита от вампир. Сърцето ми се изпълни със съчувствие към това момиче.

— Каквото ми препоръчаш — отвърнах и оставих вестника на масата. — Ако обичаш — добавих. Стомахът ми къркореше, но това, което исках най-много, не фигурираше в менюто.

— Ами, повечето клиенти си поръчват риба… — рече тя и гласът й заглъхна. Дори от мястото си можех да чуя туптенето на сърцето й с леки и бързи удари като на лястовиче.

— Това звучи добре — кимнах, като се опитах да не мисля за бързо намаляващите монети в джоба ми.

— Да, сър — избъбри момичето и бързо се завъртя на пети.

— Почакай! — извиках.

— Да? — попита тя със загриженост в погледа. Толкова много приличаше на Оливър, когато се притесняваше, че госпожа Дъкуърт ще му се скара за някоя беля. Имаше нещо в бавния маниер, с който говореше, прекалено предпазливите движения и тези широко отворени, търсещи очи, което ме караше да си мисля, че тя бе видяла или чула нещо, свързано с убийството. Беше нещо повече от обичайната стеснителност, типична за младите момичета.

Тя имаше вид на преследвана от нещо.

— Да? — попита и очите й се присвиха. — Не е нужно да поръчвате риба, ако не желаете. Предлагаме още и пай с бъбречета и месо…

— Не, риба е добре — прекъснах я. — Но може ли да ти задам един въпрос?

Тя погледна към бара. След като видя, че Алфред е потънал в дълбок разговор с клиент, пристъпи малко по-близо.

— Разбира се.

— Познаваш ли граф Де Сангуе? — попитах твърдо.

— Граф Де Сангуе — повтори тя. — Тук нямаме графове, не го познавам.

— О — промълвих разочаровано. Разбира се, че нямаха. Погледът й не спираше да се стрелка между мен и Алфред.

— Познаваш ли… момичето, което беше убито? — продължих да я разпитвам. Имах чувството, че се намирам на някоя църковна сбирка в Мистик Фолс и се чудя коя братовчедка на Клементайн се познава с коя братовчедка на Амилия.

— Мери Ан? Не. — Момичето стисна устни в тънка линия и отстъпи от мен. — Аз не съм такава.

— Вайолет! — извика Алфред от бара.

— Да, сър! — изписка Вайолет. — Я ме остави на мира, не е нужно да ми дуднеш непрекъснато — промърмори под нос. Извади тефтер от джоба си и припряно започна да пише вътре, сякаш приемаше поръчка. Сетне откъсна листчето и го остави на масата.

От полицията ли сте? Сестра ми изчезна. Кора Бърнс. Моля ви, помогнете. Мисля, че може да е убита.

Потреперих, докато четях бележката.

Тъкмо приключих и момичето се появи от кухнята с вдигаща пара чиния в ръка.

— Ето храната ви, сър — пророни и постави с поклон чинията върху масата. Голямото сивкаво парче риба бе покрито с дебел пихтиест крем.

— Не съм от полицията — осведомих я, приковал поглед в очите й.

— О. Ами, аз си помислих, че може да сте. Задавате твърде много въпроси, нали разбирате — избъбри тя и страните й пламнаха. — Съжалявам, не биваше да ви безпокоя. — Стрелна ме подозрително с поглед и направи няколко стъпки по-далеч от мен. Осъзнах, че навярно ме взима за един от онези простаци, които се навъртаха постоянно в бара и отначало проявяваха любезност и интерес, за да могат по-късно да се възползват от нея.

— Почакай! — спрях я. — Може би ще успея да ти помогна. Но може ли да поговорим?

— Не зная — отвърна тя. Очите й се озърнаха нервно наоколо.

— Седни — поканих я.

Тя приседна нервно на ръба на стола. Побутнах чинията към нея.

— Искаш ли да опиташ? — попитах и погледът ми се преплете с нейния. Чувах как сърцето й бие забързано в гърдите. Сигурно гладуваше. — Ето — додадох окуражаващо и отново бутнах чинията по-близо към нея.

— Нямам нужда от милостиня — заяви момичето твърдо, с нотка на гордост в гласа. Въпреки това забелязах, че очите й не спират да се местят от мен към чинията.

— Моля те, вземи я. Струваш ми се гладна и бих искал да хапнеш.

Тя огледа подозрително храната.

— Защо?

— Защото аз вече не съм гладен. Освен това мисля, че си имала тежък ден — рекох нежно. — Казвам се Стефан. А ти си…?

— В-в-вайолет — смънка тя накрая. Взе вилицата и набоде малко парче от рибата, сетне още едно. Като забеляза, че я гледам втренчено, взе салфетка и срамежливо попи устата си. — Ти си добър човек, Стефан.

— Опитвам се. — Свих рамене и й се усмихнах леко. Тя беше по-тиха, отколкото Кали, но притежаваше много повече дързост и живост, отколкото Розалин. Вътрешно я бях поздравил, когато, макар и под нос, се бе опънала на Алфред. Вайолет притежаваше кураж и знаех, че тъкмо това, повече от всичко друго, щеше да я спаси. — И така, за Кора…