Преследвачът

— Но от онези, които се молиш да срещнеш в леглото! — изкиска се един мъж с червендалесто лице, седнал два стола по-нататък, и вдигна чашата си с уиски в подигравателен тост.

— Без такива приказки! Ние сме почтено заведение — скастри го барманът, ала в очите му проблесна похотливо пламъче. Извърна се с гръб към мен и наля в две чаши по два пръста кехлибарена течност. Сетне се обърна отново и постави тържествено едната пред мен.

— За теб. За смелост. Ще ти е необходима в този район, още повече след като по улиците броди убиец — рече Алфред и чукна чашата си в моята. — Ако питаш мен, най-добре е да останеш тук до изгрев-слънце. Може да срещнеш и някоя мила дама. По-добре, отколкото да срещнеш Изкормвача.

— Изкормвача?

Алфред се ухили.

— Така го наричат. Защото не само убива, но и коли и корми. Казвам ти, стой тук, ако искаш да си в безопасност.

— Благодаря — промърморих смутено. Не бях сигурен дали исках да остана. Откакто бях седнал до бара, миризмата на желязо не бе намаляла и все повече започвах да се убеждавам, че се излъчваше от стените и пода. Мъжът в ъгъла продължаваше да се взира в мен и аз установих, че на свой ред също го оглеждам внимателно, опитвайки се да зърна проблясък на остри кучешки зъби или следи от кръв по брадичката. Чувах шепота на жените зад гърба си и се чудех какво ли обсъждаха.

— Дали Мери Ан… последната жертва на убиеца… тя някога идвала ли е тук да пийне по едно питие? — попитах с надежда. Ако не можех да открия Деймън, тогава най-добре беше поне да се опитам да узная нещо за жертвата му.

— Да почива в мир — рече почтително барманът. — Тя беше добро момиче. Идваше от време на време, когато имаше достатъчно пари за чаша джин. Тук не сме благотворително заведение и всички момичета знаят, че трябва да си плащат, както му е редът, ако искат да прекарат малко време тук. Имаше си система, която работеше безотказно. Местните не закачат момичетата, когато са навън по улиците, освен ако не са се договорили. Момичетата уважават правилата на бара. А сега всичко се разпадна. Ако ми падне мръсникът, който го е направил, собственоръчно ще му разкъсам гърлото — заяви Алфред свирепо, като удари няколко пъти с юмрук по тезгяха.

— Но тя напуснала ли е бара в нечия компания? Виждали ли сте я с някакъв мъж? — продължих аз с настойчивите въпроси.

— През годините съм я виждал с много мъже. Но никой не се е отличавал с нещо особено. Повечето от тях са обикновени мъже, работят на пристанището. Груби момчета, но никой не би направил това. Те не си търсят белята, а искат само чаша бира и добро момиче. Освен това през онази нощ тя си тръгна сама. Понякога тук се събират прекалено много момичета и някои излизат на улицата. Там конкуренцията е по-малка — обясни той, забелязал озадаченото ми изражение. — Но преди да си тръгне, си прекара добре тук. Пийна си джин, посмя се. Носеше нова шапка, с която бе много горда. Като че ли тя привличаше мъжете към нея. Свестни мъже, а не от онези, които само си дават вид, че имат пари. Иска ми се да бе останала, Бог да я благослови — рече Алфред и вдигна с лицемерна набожност очи към тавана.

— А тялото й… — попитах.

— Ами, трупът бе намерен в Дътфийлд Парк. Там понякога отиват дамите, които не могат да си позволят да наемат стая. Не казвам нищо. Това, което става извън заведението, не е моя работа. Но тъкмо там я е докопал онзи изверг и й е прерязал гърлото.

Кимнах, мислите ми препуснаха и си представих многото обрасли с висока трева участъци в района. Плевелите, боклуците, лющещата се боя от железните огради на околните паркове караха мястото да изглежда по-мрачно и неприветливо, отколкото обичайните градски площади.

— А ако си един от онези вестникари, да знаеш, че все едно не съм казал нищо. Между другото, как се казваш, момче? — попита Алфред.

— Стефан — отвърнах и отпих голяма глътка от уискито. Парещата течност обаче не успя да успокои ужаса, от който стомахът ми се бе свил на топка. Един бездушен убиец беше на свобода и нямаше да се спре пред нищо.

— Е, Стефан, добре дошъл в Уайтчапъл — обяви събеседникът ми и вдигна втората си чаша. — И запомни, по-добре уискито да се плъзга по гърлото ти, отколкото ножа на убиеца.

Усмихнах се сковано, докато вдигах чашата си към новия си приятел.

— Хайде, хайде! — подвикна един от пияниците в другия край на бара. Усмихнах се и на него, като пламенно се надявах, че прекалено многото изпити уискита няма да ги отведат към гибелта им.

Познатото зло е по-добро от непознатото. Фразата изплува в съзнанието ми. Беше една от тези, които Лекси често повтаряше, а с течение на времето все повече и повече се убеждавах в правотата й. Защото колкото и противно и бездушно да бе престъплението, ако Деймън го бе извършил, поне нямаше да се притеснявам за други вампири. Но колкото повече стоях в бара, толкова повече една друга мисъл терзаеше ума ми: ами ако не беше Деймън, а друг вампир?