Преследвачът

По-нататък, в другия край на бара, Алфред се бе увлякъл в разговор с други клиенти. Дъждът плющеше по прозорците и аз си спомних за лисичето леговище в далечния край на фермата на Абът. Цели семейства от зверове се бяха спотаили там, изчаквайки удобния момент, когато сметнеха, че е безопасно, за да се насочат към гората. Онези, които нямаха късмет, щяха да бъдат улучени от куршумите на ловеца.

Отново се озърнах. Една жена в лилава рокля плъзна ръката си по рамото на мъжа до нея. Истинският въпрос се състоеше в следното: кои бяха лисиците и кои ловците? Оставаше ми единствено да се надявам, че аз съм ловецът.

4

Колкото по-дълго стоях в кръчмата, толкова по-многолюдно ставаше наоколо — ала нямаше и следа от Деймън. Казвах си, че продължавам да стоя, защото се опитвам да открия повече следи. Но истината беше, че не знаех какво бих могъл да направя. Да застана отвън пред изискания клуб? Да бродя нагоре–надолу из улиците на Лондон, докато случайно налетя на Деймън? Да седя в Дътфийлд Парк, докато стане ново нападение? Доста се замислих над последната идея. Но беше абсурдно. Първо: защо някой ще напада два пъти на едно и също място? И второ: какво ще направя, ако стана свидетел на убийство? Ще закрещя? Ще извикам полицията? Ще открия дървен кол и ще се надявам да имам късмет? Нито една от изброените възможности не ми изглеждаше идеална. А ако убиецът не беше Деймън… ами, тогава можех да си имам работа с демон от самия Ад. Бях силен, но не чак толкова. Нуждаех се от план.

Наблюдавах как клиентите влизат един след друг. Всеки ми изглеждаше по-опърпан от предишния. Някои мъже, онези със счупените нокти и мръсни ризи, очевидно бяха общи работници по строежите, които тъкмо бяха излезли от работа, докато други, от които се носеше силна воня на евтин одеколон и които хвърляха крадешком погледи към жените, насядали край ъгловите маси, съвсем явно бяха тук, за да потърсят забавление с някоя от жриците на нощта. И разбира се, не можех да не забележа, че всеки път, когато някоя крещящо облечена жена прекрачеше прага на кръчмата, тълпата я оглеждаше, все едно залагаха на конни състезания и преценяваха конете.

Тези жени представляваха ярък контраст с девойката, която очевидно обслужваше всички маси. Тя не беше по-възрастна от шестнайсет или седемнайсет години и беше мършава като сойка, но всеки път, когато я видех, ръцете й бяха отрупани с чинии и чаши с бира. По някое време я видях да бърза към кухнята, но преди да стигне до там, се спря да разчисти масите от близката маса. Върху една от чиниите бяха останали няколко парченца месо, малко картофи и полуизядено руло. Тя се втренчи в чинията, сетне грабна предпазливо месото и го плъзна в джоба си. После натъпка рулото в устата си, а бузите й се издуха като на катерица, когато се втурна към кухнята.

Затворих очи. Отдавна се бях отказал от молитвите, а и се съмнявах, че който и да е Бог би пожелал да чуе моите, но си пожелах — независимо какво ще се случи — това момиче да стои по-далеч от Дътфийлд Парк. Или от всеки кръвожаден вампир.

— Искаш ли да се позабавляваш, скъпи? — Висока жена с руса къдрава коса и криви зъби кацна на дървената пейка срещу мен. Бялата й щедра плът преливаше от деколтето на корсажа.

— Не. Съжалявам — заявих грубо и махнах с ръка да я отпъдя. В съзнанието ми изплува един спомен от Ню Орлиънс. Това беше през първите ми няколко седмици като вампир, когато бях кръвожаден и необуздан и завлякох Деймън в една къща с лоша репутация. Там пирувах до насита с едно младо момиче, сигурен, че никой няма да забележи, нито пък ще му пука, че е изчезнало. Сега дори не можех да си спомня името й и се питах дали въобще съм си дал труда някога да го науча. Тъкмо подобни спомени ме потапяха в дълбините на нещастието и дори тук, в тази мрачна и усойна кръчма, не можах да се отърся от проблесналите откъслечни случки от миналото. Всички те бяха напомняния, че без значение какво съм направил, на кого съм помогнал, никога няма да сторя достатъчно добри дела, за да отмия от ръцете си цялата кръв, пролята по моя вина, която щеше да тежи на съвестта ми във вечността. Можех само да се опитвам. Бих направил всичко, за да съм сигурен, че тези жени няма да умрат от ръцете на демон.

Погледнах надолу към вестника, вече омачкан и изцапан от ръцете ми. Знаех наизуст почти всяка дума в статията, но нито една нямаше смисъл. Защо убиецът ще я изостави просто така? Сякаш е искал тя да бъде намерена. Но ако убиецът е искал тя да бъде намерена, той навярно много, много внимателно бе прикрил своите следи.