Преследвачът

— Шшт! — прекъсна ме бързо момичето.

Извърнах се и видях Алфред да заобикаля пъргаво бара и да се насочва към нашата маса. Преди да реагирам, той грабна Вайолет за косата и я дръпна силно, а тя изпищя.

— Какво правиш, момиче? — изръмжа мъжът, а по лицето му нямаше и следа от по-раншното шеговито и приятелско изражение, когато беше зад бара. — Просиш храна като някаква никаквица?

— Не, сър, пуснете я. Аз я поканих да вечеря с мен! — заявих и бързо се изправих. Стиснах ръце в юмруци и се втренчих в малките, лъскави очички на Алфред.

— Тя не е достойна, за да вечеря с моите клиенти. Вън на улицата, където ти е мястото! — изрева Алфред, а гласът му се извиси, пренебрегвайки протестите ми. — Ти си по-лоша от онези там! — изпръхтя грубиянът и издаде брадичка към трите жени в ъгъла, които явно още оглеждаха тълпата. — Те поне имат какво да предложат — завърши, а лицето му доби яркочервен оттенък.

— Моля ви, сър! — промълви Вайолет и цялата трепереше. Алфред пусна косата й, но устата му продължаваше да е твърдо стисната. — Ще направя всичко. Моля ви, не ми взимайте работата.

— Каква работа? Сестра ти не се появява, а изпраща теб. Ти си прекалено малка, за да вдигаш по-тежки неща, а и не си достатъчно хубава, за да привличаш клиенти. Затова ти възложих една работа. Да приемаш поръчките и да ги носиш на готвача. А ти не можеш да направиш дори това! — прогърмя Алфред.

— Моля ви! — намесих се отчаяно, като отпуснах ръка на рамото му. Имах намерение жестът ми само да му попречи да сграбчи отново Вайолет, но за миг бях забравил за силата си. Ръката му отхвръкна назад, отдалечавайки го от Вайолет.

Наблюдавах го, докато политаше към масата. Чинията с рибата се преобърна на пода със силен трясък. Вайолет изглеждаше ужасена, а аз осъзнах, че обичайната глъчка е стихнала и всички погледи са насочени към нас.

Алфред се вторачи намръщено в мен, разтривайки ръката си, сякаш се чудеше дали да се сбие, или не.

— Е — рече, като се прокашля.

— Извинявам се, но тя не правеше нищо лошо. Аз я поканих да ми прави компания. Предложих й да опита храната ми — казах със спокоен, нисък глас. Бях бесен, но трябваше да се сдържам. — Разбирате ли ме? — попитах.

— Да — кимна Алфред и отмести поглед. Обърна се към Вайолет.

— Вярно ли е това, момиче? — попита грубо.

— Да — едва чуто отвърна Вайолет. — Аз отказах, но нали вие казвате, че клиентът винаги има право и си помислих, че бихте искали да приема това, което ми предлага, така че…

Алфред вдигна ръце, за да я накара да млъкне и се обърна към мен.

— Виж, не зная какво се опитваш да направиш, но Вайолет не се предлага — заяви, докато все още разтриваше ръката си. — Ако искаш приятна компания, има дами, на които с удоволствие ще те представя. Зная, че не си тукашен, но това е моят бар и важат моите правила. Ясно? А ти — извърна се към Вайолет, — вън! — изрева и посочи към вратата.

— Скъпа, мога тази нощ да те топля, ако разбираш какво искам да кажа! — подвикна един от клиентите край бара и се протегна, за да я ощипе по дупето. Друг мъж последва примера му и също посегна да я опипа. Но тя се взираше право напред, а сълзите се стичаха по страните й, докато пристъпяше към предната врата.

— Така е най-добре — рече троснато Алфред и скръсти месестите си ръце пред гърдите, когато вратата се затвори с глух удар.

— Тя не ме притесняваше! — извиках и хвърлих гневно няколко шилинга върху масата, преди да пристъпя застрашително към него. По лицето на Алфред пробяга страх. Замислих се дали да не излея яда и притесненията си върху него, но нямаше смисъл. Вайолет си бе отишла. А всяка секунда, която прекарваше навън, означаваше, че е в опасност.

Изхвърчах от бара без да погледна назад и се озовах сред пълен мрак. Само няколко звезди надничаха през прокъсаното сиво одеяло на лондонската нощ. Извадих часовника от джоба си, някога подарен ми от Уитфийлд Съдърланд в Ню Йорк. Въпреки всички тези изминали години, той все още работеше. Наближаваше полунощ. Часът на вещиците.

Високо в небето висеше сребърната луна, а мъглата, стелеща се около порутените сгради около мен, беше толкова гъста, че почти усещах капки роса по кожата си. Вирнах глава и наострих уши като ловджийска хрътка. Чувах смеховете, носещи се от кръчмата, но колкото и усилено да се опитвах, не можех да доловя забързаното туптене на сърцето на Вайолет.

Бях я изгубил.

Огледах се, опитвайки се да се ориентирам. Въпреки че от кръчмата се носеше шумна глъчка, останалата част от района изглеждаше безлюден. Напомняше ми малко на някои от градовете, които видях, докато пътувах с влака от Ню Орлиънс до Ню Йорк — места, толкова опустошени от войната, че никой не бе останал да живее в тях.

Вървях през лабиринта от улици, без да зная къде отивам. Исках да намеря Вайолет. Бях спестил малко пари от заплатата си и бях сигурен, че ще успея да й намеря стая на прилична цена в някой пансион. Но как можех да я открия в непознат град с толкова улици и алеи, че ми се струваха милиони? Беше невъзможно.