Преследвачът

— Шшт — пророних, опитвайки се гласът ми да прозвучи подобно на тихото плискане на вълните, което бях слушал на кораба, докато плавахме към Британия. — Шшт — повторих.

Вайолет пое свистящ дъх.

— Ами ако е отвлякъл сестра ми? От вчера я няма и нямам никаква вест от нея. И си помислих…

— Не е убиецът — заявих твърдо. Искаше ми се да съм сигурен, че е истина.

— Не мога да се върна в кръчмата — изрече Вайолет с тъничък глас.

— Не е нужно — уверих я, докато държах нежно китката й и леко я придърпвах към единия тротоар на улицата. На мъждивата светлина на газената лампа тя изглеждаше бледа и измъчена и аз се изпълних със симпатия към нея. В момента аз бях всичко, което това младо и невинно създание имаше. — Ще ти намерим място, където да пренощуваш — реших и насочих мислите си към неотложните неща.

— Но аз нямам пари — рече тя разтревожено и пръстите й зашариха по джобовете на престилката.

— Не се безпокой. Ти си с мен — заявих и се огледах наоколо на светлините, които прорязаха мъглата, търсейки хотел или странноприемница, където да се настаним за през нощта. Една табела малко по-надолу по улицата привлече вниманието ми: „Хотел Къмбърланд“.

— Да отидем там — предложих и поведох Вайолет през улицата. Двамата се изкачихме по покритите с червен килим мраморни стъпала до позлатените врати, които портиерът в костюм от три части задържа отворени. Докато бях с Лекси, прекарах известно време в едни от най-хубавите и представителни хотели в Америка, но много бързо разбрах, че този тук бе от съвсем друга класа. Свежо откъснати цветя в големи кристални вази красяха всяка полирана до блясък повърхност, а полилеите бяха от тежко злато. Мъжът зад рецепцията ни изгледа подозрително.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита с тон едва прикриващ погнусата му от раздърпания й външен вид. С ъгъла на окото си зърнах една жена в сребриста рокля от шифон с дълъг шлейф да се изкачва плавно и величествено по стъпалата, следвана от двама слуги. В ъгъла на бара двама мъже в смокинги отпиваха от кристални чаши с уиски. Усетих как раменете ми се отпускат. Засега бяхме в безопасност.

— Сър? — обади се мъжът зад бюрото на рецепцията.

— Да. — Прокашлях се. Трябваше да се стегна, за да му въздействам успешно чрез внушението. Едно бе да омагьосаш и подчиниш на волята си полумъртво от глад, истерично създание, а съвсем друго разумен и здравомислещ мъж.

— Да, можете да ми помогнете — заговорих и пристъпих уверено към мраморния плот, докато ужасената Вайолет се тътреше зад мен. Осветлението в старомодното фоайе беше приглушено, а десетината свещника къпеха помещението в оранжева светлина, хвърляща големи, плътни сенки върху стените. Всеки път щом някоя от сенките помръднеше, аз поглеждах през рамо.

— Какво мога да направя за вас? — настоя с нетърпелив тон мъжът зад бюрото.

Изправих рамене и погледнах право в малките му, сиви очи. Концентрирах се върху зениците, взирайки се в тях, докато накрая виждах само чернота.

— Нуждаем се от стая.

— Съжалявам. За тази нощ нямаме свободни стаи — отвърна мъжът.

— Зная, че идваме в последната минута, но сигурно разполагате със запазена стая, когато ви посещават кралски особи. Със съпругата ми желаем да се настаним именно там — осведомих го.

— Но, Стефан! — изписка Вайолет зад мен. Без да прекъсвам визуалният контакт, аз я настъпих нежно, за да замълчи. Бях научил този трик да искам стаи, запазени за високопоставени гости, от Лекси. Винаги се получаваше.

— Най-добрата стая — додадох за по-голяма убедителност.

— Най-добрата стая — повтори служителят бавно, като размести някакви листа. — Разбира се. Апартаментът на кралица Виктория. Тя отсяда тук.

— Добре. Е, в такъв случай предполагам, че ще го харесаме не по-малко от нея — казах, леко имитирайки британски акцент.

— Надявам се, че ще ви се понрави, господин… хм…

— Пайн — рекох, използвайки първото име, изскочило в главата ми. Побързай, добавих мислено. Знаех, че бързо губех Силата си. В крайна сметка бе минал почти цял ден, откакто се бях хранил както трябва. — Стаята ще ми е нужна поне за седмица — допълних, надявайки се да бъда далеч оттук още преди седмицата да е изтекла.

Мъжът зад бюрото кимна и аз се усмихнах. Все още можех да внушавам. Все още притежавах Силата. И имах натрупани двайсет години опит и мъдрост. Тогава не бях готов да се боря с Клаус, но сега щеше да е по-различно.

— Портиерът ще ви покаже стаята — каза служителят. — Със съпругата ви имате ли багаж?

Поклатих глава. Тутакси висок, навъсен мъж заобиколи бюрото и подаде ръка на Вайолет.

— И, сър? — снижих глас, така че никой, дори Вайолет да не може да ме чуе. — Просто записвайте всичко на сметката ми.

— Разбира се, сър — кимна администраторът, като плъзна тежкия железен ключ по плота. — Приятен престой.

Усмихнах се сковано и последвах портиера и Вайолет нагоре по позлатената стълба, която се виеше нагоре покрай етажите, докато стигнахме пред една бяла врата. Беше единствената на етажа.