Преследвачът

След няколко минути стигнах до един парк. Или по-скоро се озовах до зелен участък, който по някое време може би е бил парк. Сега тревата бе пожълтяла, дърветата — изсъхнали, боята върху пейките от ковано желязо се лющеше, а нито една от газовите лампи не бе запалена. Потръпнах. Ако това беше Дътфийлд Парк, то тогава бе идеалното място за убийство.

Наклоних глава. Долових туптене на множество сърца — на зайци и катерици, дори на лисица — и тогава го чух — туп-туп-туп, туп-туп-туп.

— Вайолет! — извиках с пресекващ глас. Скочих пъргаво върху лющещата се ограда и хукнах към гората в средата на парка. — Вайолет! — викнах отново, туп-туп-туп кънтеше по-близо.

И тогава писък разцепи въздуха, последван от оглушаваща тишина.

— Вайолет! — изкрещях, кучешките ми зъби се удължиха. Тичах между дърветата, а краката ми сякаш се носеха по въздуха, а не по чакъла, в очакване да видя Деймън, впил зъби в шията на Вайолет. Деймън, който се извръща към мен, а от брадичката му капе кръв. Деймън, който повдига вежди и ме посреща с единствената дума, която можеше да накара главата ми почти да се пръсне от ярост…

— Помощ! — изпищя девичи глас.

— Вайолет! — извиках, докато се промушвах между дърветата първо в една посока, а сетне в друга, напрегнал сетива до краен предел, за да чуя туп-туп-туп, туп-туп-туп — забързаните удари на сърцето й. И тогава я видях да стои олюлявайки се до една улична лампа. Лицето й беше бяло като престилката, но беше жива. Нямаше кръв.

— Вайолет? — попитах, като забавих крачка. Изсъхналите храсти пукаха под нозете ми. Пътеката в гората, очевидно в по-добри времена, е била предназначена за приятни неделни разходки. Малка тухлена постройка, навярно някога къщичка на пазача, отдавна изоставена, бе кацнала върху билото на полегат хълм. Вайолет се взираше в нея, а устата й се бе разтворила в едно ужасено „О“.

Проследих погледа й, сребристата луна изливаше достатъчно светлина, за да мога да видя яркочервените букви, изписани върху едната стена на сградата, като всяка изпъкваше ясно върху избелелите тухли, сякаш бе осветена от свещ:

Салваторе — ще си отмъстя.

Взирах се в думите с чувството, че някой е изкарал всичкия въздух от дробовете ми. Това беше предизвикателство, толкова истинско, все едно ме бе фраснала невидима ръка. Някой ни преследваше. И този някой не беше Деймън. Още по-лошо, ами ако тъкмо Деймън беше в беда? Нямаше да се учудя, ако открия, че брат ми се е озовал в центъра на смъртоносна вампирска вражда. В крайна сметка тъкмо това се бе случило в Ню Йорк.

Примигнах. Бях виждал подобно ужасяващо послание само веднъж в безкрайния си живот — в дома на семейство Съдърланд, когато Лушъс, раболепният слуга на Клаус, осъществяваше желанието на Древните за мъст срещу мен и брат ми. Преди двайсет години едва успяхме да му избягаме. Възможно ли бе сега да се е върнал, за да продължи отмъщението?

Ако Клаус се бе върнал, бях длъжен да предупредя брат си. Внезапно всичко — моите страшни сънища, неспокойните ми чувства — придоби смисъл. Деймън беше в беда. И независимо дали ми харесваше или не, аз бях чул посланието и бях дошъл тичешком. Без значение от всичко останало, връзката ми с убийството вече не беше само интуитивно чувство — сега аз бях част от това. Нямаше връщане назад.

— Помощ! Който и да сте, помогнете! — изпищя Вайолет. Започваше да се паникьосва и очите й се уголемиха.

Изтичах към нея и закрих устата й с длан, за да не извика отново. Може и да преследвах Деймън, но сега аз бях преследваният. Двамата заедно бяхме само две лисици, отчаяно щуращи се из града, без да сме сигурни дали ловецът, господар на съдбите ни, беше пред нас или зад нас в засада, готов да нанесе решителния удар, когато най-малко го очаквахме.

5

В онзи миг, докато се взирах в кървавото послание, времето застина. Или по-скоро времето полетя назад, преди двайсет години и през океана, докато се озовах в салона на семейство Съдърланд във внушителната им резиденция в Сентръл Парк, насред жестоко клане, втренчен в подобно крещящо, застрашително писание.

Тогава Деймън беше с мен и тъкмо в онзи момент осъзнах, че ние двамата наистина бяхме само две деца в гората, момчета, маскирани като чудовища. Когато видяхме посланието, написано с кръвта на зверски избитото семейство Съдърланд, ние най-после проумяхме, че съществува зло отвъд нашето въображение.