Преследвачът

— Нищо няма да ми се случи — уверих я. Искаше ми се да е вярно. — Не ме е страх да се бия, но няма да се наложи. Всичко ще е наред.

— Странно, но вярвам на всичко, което казваш — рече Вайолет унесено. — Но аз дори не те познавам. Кой си ти?

— Аз съм Стефан Са… Аз съм Стефан — отвърнах. Въздържах се да й кажа фамилното си име, притеснен, че може да я изплаши заради снощното послание. — Аз съм от Америка. И зная какво е да си сам. Напуснах семейството си. Тежко е.

Вайолет кимна.

— Те липсват ли ти?

— Понякога. Тревожа се за тях — казах и не беше лъжа.

— Е, в такъв случай предполагам, че сме сродни души — заключи момичето. — Ти наистина ме спаси. Не зная какво щях да правя в парка съвсем сама.

— Ти… видя ли някого? — попитах. Това бе въпросът, който не й зададох миналата нощ. Но сега, в светлината на новия ден, исках да зная.

Тя поклати глава.

— Не мисля. Беше толкова тъмно, че едва виждах на един метър пред мен. Но усетих повея на вятъра и тогава видях дърветата да се мърдат. Погледнах нагоре и съзрях посланието. Тутакси разбрах, че е написано с кръв. Почувствах нещо. Почувствах… — Тя потрепери.

— Какво почувства? — настоях с нежен глас.

Вайолет въздъхна с измъчено изражение.

— Имах чувството, че съм заобиколена от зло. Нещо беше там. Мислех, че ще ме нападне и тогава ти се появи и…

— И те доведох тук — довърших припряно. Знаех точно как се чувства. Това беше чувство, което бях изпитал в Ню Йорк, когато бях сигурен, че Клаус е наблизо. Затършувах в джоба си. — А сега, твоят свети Стефан има още нещо за теб. Вземи това. — Сложих медальона в ръката й. Представляваше шишенце с върбинка, закачено на златна верижка.

— Какво е това? — попита тя и залюля медальона напред–назад. Стъклото улови светлината на свещта върху масата.

— Талисман за късмет — осведомих я. Върбинката беше отровна за мен и все още усещах ефекта й дори през стъкленото шишенце. Но я носех навсякъде със себе си. Досега не ми се бе налагало да я използвам. Надявах се, че и на Вайолет няма да й се наложи.

— Ще ми е нужен късмет — въздъхна момичето и закопча медальона на шията си. Докато талисманът беше с нея, тя бе неподвластна на внушението, дори на моето.

— На мен също — кимнах.

И тогава тя се повдигна на пръсти и устните й докоснаха бузата ми.

— За късмет — прошепна в ухото ми.

Усмихнах й се. Навярно адът се бе отприщил и вилнееше из улиците, но поне имах приятел. А както бях научил през дългия си живот, това не беше малко.

6

На дневна светлина криволичещите лондонски улици далеч не изглеждаха толкова застрашителни, както по време на бясното ми тичане предишната нощ. Карети задръстваха улиците, уличните търговци по ъглите продаваха всичко — от цветя и вестници до тютюн, а смесицата от най-различни езици правеше невъзможно да се улови какъвто и да е отчетлив разговор. Вървях на изток, следвайки течението на Темза — реката, превърнала се, подобно на Полярната, в моята пътеводна звезда, по която се ориентирах в Лондон. Тъмната и мътна вода изглеждаше заплашително, сякаш дълбоко под повърхността й бяха заровени мрачни тайни. Искаше ми се просто да взема Вайолет и да напуснем града. Засега можех да й осигуря безопасност, ала колко дълго щеше да продължи това? Не можех да се отърся от мисълта за ужаса, изписан върху лицето на Вайолет, за плахия й глас, за смелостта, която бе проявила, напускайки семейството си в Ирландия, за да следва мечтата си. Тя притежаваше храбра жилка, тъй несвойствена за Розалин, но младостта и невинността й ме изпълваха с носталгия по времето, когато бях на нейната възраст. По моя вина тя бе изгубила работа и подслон и аз исках да я защитя по всеки възможен начин.

Човешките същества са нашата гибел. Общуването с тях е това, което ни погубва. Сърцето ти е прекалено меко. Това бе ми бе повтаряла много пъти Лекси през годините. Винаги кимах, но понякога се питах защо. Колкото лесно ми бе да избягвам хората, когато бях с Лекси, но изглежда инстинктивно търсех тяхната компания, когато бях сам. И защо това бе толкова грешно? Само защото бях чудовище, не означаваше, че вече не ценях приятелството.

И кога сърцето ми ще закоравее?, бях попитал нетърпеливо.

Тя се бе засмяла. Надявам се, че няма. То е част от същността ти, която запазва човешкото у теб. Предполагам, че това е твоята благословия и твоето проклятие.