Преследвачът

Тъмноруса коса? Намръщих се. Косата на Деймън беше тъмна. Това бе първото описание, което не съвпадаше идеално. Разбира се, едва ли можеше да се каже, че Елайза е най-надеждният свидетел. Реших да се съсредоточа върху това, което още имаше да каже.

— Или пък може би той наистина е бил един от онези режисьори, за които тя все дрънкаше. Е, стига сме говорили за нея. А и винаги се е мислела за по-добра от която и да е от нас — завърши ядно събеседницата ми.

— Беше ли близка с Мери Ан? — попитах, като смених темата, насочвайки я към жертвата на убийството.

Елайза въздъхна и погледът й се отклони от мен към пъстрата тълпа от мъже, които бяха напълнили бара, откакто започнахме да говорим. След като беше ясно, че няма да й направя предложение, тя очевидно си търсеше някой, който щеше да я оцени. След като не видя подходящи мишени, насочи поглед отново към мен.

— Мери Ан ми е приятелка. Поне беше, преди да я убият — рече Елайза и сянка на гняв помрачи лицето й. — Макар че, какво друго можеш да очакваш…

— Какво имаш предвид? — изненадах се аз.

— Е, тя ми беше приятелка и ако имах възможност, щях да й го кажа в лицето. Тя беше от онези. Рискуват прекалено. Забъркват се с лоши мъже. Дори не си спомням с кого си тръгна онази вечер. След като я намериха убита и цялата накълцана, полицаите дойдоха в кръчмата. С кого си тръгна тя, питаха те. Какво е казала, когато излизаше? И отговорът беше, че ние не сме видели нищо, не сме чули нищо. Само ако ни беше казала с кого излиза, може би в бъдеще щяхме да успеем да се предпазим от него! — Елайза потрепери, а аз не можах да не забележа тежките й, полюшващи се гърди. Побързах да отместя поглед, но тя забеляза, че я зяпам.

Усмихна се похотливо.

— Сигурен ли си, че не искаш да продължим този разговор насаме? — попита тя, като облиза подканващо долната си устна.

— Не! — възкликнах ужасено и толкова бързо станах, че паянтовият стол зад мен се прекатури. — Разбира се, ти си много хубава, но аз не мога — побързах да я уверя.

— Сигурен ли си? Можем да се споразумеем. Нещо специално, като за чужденец! — не се отказваше тя, докато мърдаше очаквателно вежди.

— Трябва да вървя — заявих твърдо. Бръкнах в джоба си и напипах няколко флорина. — Тези са за теб. Моля те, не тръгвай с никого — казах и пуснах монетите в ръката й.

Когато взе парите, очите й блестяха.

— Сигурен ли си, че не мога да ти угодя поне с нещо малко?

— Не е необходимо. — Вдигнах стола и излязох с бърза крачка от кръчмата.

Още щом прекрачих прага, се препънах и тутакси осъзнах, че уискито ме е ударило в главата. Но разполагах със следа, която щеше да ме отведе при Кора и Деймън.

— Ей, ти!

Извърнах се рязко. Пияният, който беше на бара, когато дойдох, политна към мен. Лъхна ме миризмата на евтин джин.

— Какво? — попитах.

— Зная кой си — изломоти мъжът, докато все повече приближаваше към мен. — И те наблюдавам! — При тези думи се засмя като безумен, олюля се назад към тухлената стена и се свлече на тротоара.

Чак мозъкът ми изтръпна от страх. Погледнах надолу към него — пияна купчина, тресяща се от смях. Какво искаше да каже с това, че знаел кой съм? Дали беше само пиянско бръщолевене, или това беше още едно доказателство, че пристигането ми в Лондон не е останало незабелязано?

7

Зная кой си.

Думите отекнаха в съзнанието ми. Кой бях аз? Някога бях Стефан Салваторе. Деймън знаеше това. Както и този, оставил посланието върху стената. Но кой друг?

Той беше пиян, не му обръщай внимание, заповядах си, когато излязох с бързи крачки от парка и поех към хотела. По пътя се отбих да купя билети за музикална брулеска в театър „Гейти“. Сдобих се с две места в ложа, всяко от което струваше повече от седмичната ми заплата. Но аз хипнотизирах объркания мъж зад билетното гише, като оправдах постъпката си, напомняйки си, че измамата може би ще си струва, ако ни помогне да намерим Кора. С билетите в горното джобче на сакото се запътих, подсвирквайки си, обратно към хотела.

Вайолет скочи веднага, щом отворих вратата.

— Как мина денят ти? — запита ме. Звучеше тревожно и уморено. — Намери ли Кора?

— Говорих с Алфред и няма защо да се притесняваш за работата си. И мисля, че зная къде бихме могли да открием Кора — изрекох бавно, сдържайки вълнението си. Последното, което исках, беше да дам фалшива надежда на Вайолет.

— Наистина ли? Къде? Как? — Момичето плесна с ръце. — О, Стефан, ти си прекрасен!

— Не съм — промърморих дрезгаво. — Не го зная със сигурност, но мисля, че може би е срещнала режисьор от театър „Гейти“. — Предадох й накратко разговора си с Елайза, макар че пропуснах частта за мъжа с акцента. Но за Вайолет вече бях намерил Кора.

— Наистина? — засия тя. — Е, нищо чудно, че не е казала нищо. Защото, разбираш ли, Алфред щеше да ревнува. А ако знае, че е напуснала работа, няма да я приеме обратно. Затова навярно Кора просто е изчакала да уреди работата си в театъра, преди да дойде да ме вземе. Звучи логично, нали?