Преследвачът

— Предполагам — съгласих се предпазливо. Страните на Вайолет пламтяха и тя крачеше напред–назад из стаята. Беше развълнувана и възбудена, а аз от все сърце исках да повярвам на историята, която си бе съчинила. Би могло да е истина. Ала с нищо нямаше да си помогнем, ако сновем като животни в клетка из хотелската стая. Разполагахме с няколко часа до представлението, а Вайолет все още беше с изцапаната престилка от предишната вечер.

— Да отидем на пазар — реших, изправих се и тръгнах към вратата.

— Наистина ли? — Вайолет сбърчи нос. — Разбира се, че ми се иска, но…

— Имам малко спестени пари. Моля те, това е най-малкото, което мога да направя след всичко, което се случи миналата нощ.

Вайолет се поколеба, сетне кимна, приемайки помощта ми.

— Благодаря ти! — промълви. — Нямам търпение да видя Кора. Тя няма да повярва, че и аз съм преживяла истинско приключение. Даже си мисля, че може да изревнува — продължи лекомислено. Започнах да се отпускам.

В крайна сметка и аз можех да се включа в играта „ами ако“ на Вайолет. Бих могъл да се престоря, че пияницата пред кръчмата е халюцинирал и ме е объркал със свой отдавна изгубен братовчед. Бих могъл да се преструвам, че съм човек.

И ето къде играта свършваше. Защото не бях, и колкото и да ми се щеше да го повярвам, нищо от останалото също не беше вярно.

— Трябва да побързаме, за да не затворят магазините — избъбрих смутено. Какво правех? Защо ме интересуваше дали това момиче и сестра й ще живеят или умрат? Стефан Пайн трябваше да се върне утре в Айвънхоу, за да издои кравите. Стефан Пайн трябваше да престане да чете лондонски вестници. И Стефан Пайн не биваше да изтръгва едно момиче от мизерния й живот и да й купува рокля, за да компенсира факта, че навярно брат му пие от кръвта на сестра й.

Но аз не бях Стефан Пайн. Аз бях Стефан Салваторе и бях затънал твърде дълбоко, за да си тръгна. И така двамата закрачихме в притъмнелия следобед. Вдигнах ръка, за да спра карета.

Мигом една изтрополя до нас.

— Накъде? — попита кочияшът и докосна леко шапката си за поздрав.

— Къде бихме могли да се сдобием с рокля? — попитах дръзко.

— Ще ви заведа в Хайд Парк. „Хародс“.

— Вярно? — При споменаването на името Вайолет плесна радостно с ръце. — Там са най-шикозните магазини! Четох за това. Чувала съм, че дори Лили Лангтри1 ходи там!

— Да потегляме тогава — оповестих великодушно. Нямах представа за какво говореше Вайолет, интересуваше ме само това, че изглеждаше щастлива.

Поехме из лондонския лабиринт. В сравнение с Уайтчапъл, тази част на града беше красива. Улиците бяха широки, добре облечени мъже и жени вървяха по тротоарите, хванати под ръка и дори гълъбите изглеждаха чисти и възпитани. Вайолет не спираше да се озърта на всички посоки, неспособна да реши накъде да насочи вниманието си.

Накрая кочияшът спря пред внушителна мраморна сграда.

— Пристигнахме!

Поколебах се. Дали да му въздействам с внушението и да не му платя за пътя?

— Благодаря! — Вайолет хвана ръката ми, докато скачаше от каретата. Възможността за внушението бе пропусната, затова бръкнах в джоба си. Напипах няколко шилинга и ги подадох на кочияша.

Той потегли, а двамата с Вайолет, хванати за ръце, минахме през входната врата. Озовахме се в сводесто фоайе, изпълнено със съперничещи аромати на парфюми и храни. Мраморният под беше толкова излъскан, че когато погледнах надолу, видях отраженията ни. Всички говореха приглушено, сякаш се намирахме в църква. И наистина приличаше на свято място.

Вайолет направо примираше от възторг.

— Може да прозвучи греховно, но когато бях малка и нашият свещеник ни караше да си представим рая, аз винаги съм си мислела, че прилича на това тук. Всичко блестящо и ново — рече тя, изразявайки на глас мислите ми, докато вървяхме по широките пътеки на универсалния магазин. Секцията, където се продаваха канцеларски принадлежности, се редуваше с тази за детските играчки, откъдето се преминаваше към просторния салон, където се предлагаха всевъзможни лакомства. Сякаш всичко, което човек можеше да си представи и пожелае, се намираше под един покрив.

Накрая стигнахме до дъното на магазина. Рокли във всякакви цветове висяха по закачалките, а жените се движеха покрай изложените тоалети, все едно се намираха на коктейлно парти. Продавачките стояха изправени зад стъклените витрини, готови да помогнат на клиентите.

— Можеш да си избереш всичко, което пожелаеш — заявих, като разперих щедро ръце.

Но Вайолет изглеждаше тъжна.

— Иска ми се Кора да е тук. На нея щеше да й хареса.

— Ще намерим Кора — обещах твърдо.

— Мога ли да ви помогна? — попита жена в черна рокля, пристъпвайки плавно към нас.

— Нуждаем се от рокля — казах и кимнах към Вайолет.

— Разбира се — промърмори жената. Огледа младата ми спътница от главата до петите, но не каза нищо за износените й дрехи. Вместо това се усмихна.

— Имаме няколко неща, които сякаш са ушити специално за вас. Елате с мен — додаде и кимна на Вайолет да я придружи.

После се извърна към мен.

— Вие останете тук. Когато приключа с нея, дори няма да я познаете.