Преследвачът

— Приятелю? — попита барманът любопитно, като шляпна един мръсен парцал върху бара, докато се взираше в мен. — Ти един от онези вестникари ли си? — повтори мъжът.

— Не. И мисля, че може би не съм попаднал на точното място. „Джърниман“ наблизо ли е?

— Ха! Да не се майтапиш? „Джърниман“ е онзи шикарен вечерен клуб. Там пускат само важни богаташи. Не е като за нашего брата и теб също няма да те пуснат, дори с тази готина риза. Единственият ти избор е да удавиш мъката си в бира! — Той се засмя с пълно гърло, разкривайки и един златен кътник.

— Значи клубът „Джърниман“ не е наблизо? — настоях аз.

— Не, приятелю. Близо е до улица „Странд“, до онези прочути мюзикхолове. Там, където ходят онези тузари, когато искат да полудуват! Но когато искат да се отдадат на порока, идват тук! — Барманът отново се изсмя, а аз отклоних раздразнено поглед. Нямаше да намеря Деймън тук. Освен ако…

— Една бира, моля. Тъмно пиво — поръчах, внезапно осенен от вдъхновение. Може би щях да накарам бармана да се разприказва и да открия следи, които да ме отведат, при който — или каквото — бе отговорен за смъртта на Мери Ан. Защото ако беше Деймън, пряко или непряко, най-после щях да го науча на урока, който отдавна трябваше да е усвоил. Нямаше да го убия или пробода с кол. Но ако се стигнеше до директен сблъсък и го надвиех, и останеше на моята милост, дали щях да го нараня?

Да. Отговорът дойде мигновено и без колебание.

— Какво? — попита барманът и аз осъзнах, че съм го изрекъл на глас.

— Само това, че бих искал чаша тъмна бира — отвърнах като се насилих да се усмихна любезно.

— Добре, приятелю — рече дружелюбно мъжът и завъртя едно от многобройните кранчета зад бара. — Ето. — Плъзна към мен запотената чаша със студена бира.

— Благодаря — отвърнах и надигнах чашата към устните си все едно пиех. Но течността едва накваси устните ми. Трябваше да остана с трезв ум.

— Е, значи не си вестникар, но не си и тукашен, нали? — поде разговор барманът, облегна лакти на бара и се втренчи любопитно в мен с кървясалите си сиви очи.

Тъй като бях говорил с малцина хора, като се изключи семейство Абът, бях забравил, че вирджинският ми акцент тутакси е издал, че съм чужденец.

— От Америка съм — отвърнах лаконично.

— И си дошъл тук! В Уайтчапъл? — смая се събеседникът ми. — Знаеш ли, че тук върлува убиец!

— Мисля, че четох нещо за това във вестника — отвърнах, опитвайки се да прозвуча небрежно. — Кой смятат, че е извършителят?

При тези мои думи барманът избухна в гръмогласен смях и толкова силно удари с месестия си юмрук по бара, че едва не събори питието ми.

— Чухте ли това? — подвикна към смесената мъжка компания в другия край на бара, които явно бяха доста подпийнали. — Тоя искал да узнае кой е убиецът!

При това и останалите мъже прихнаха.

— Извинете? — попитах сконфузено.

— Просто ми е смешно — осведоми ме барманът добродушно. — Това не е някой тип, гепил чанта. Това е ужасен убиец. Ако някой от нас знаеше кой е, мислиш ли, че нямаше да отиде в Скотланд Ярд или градската лондонска полиция и да го издаде? Това е лошо за бизнеса! Онези чудовища подплашиха яко всичките ни момичета! — Сниши глас и стрелна поглед към групичката жени в ъгъла. — Да си остане между нас двамата, но не мисля, че някой от нас е в безопасност. Сега напада момичета, но откъде да знаем, че следващата жертва няма да е мъж? Взима ножа си и просто ей така вече те няма — додаде и за по-голям ефект прекара показалеца си през гърлото.

Не е задължително да е нож, искаше ми се да кажа. Погледът ми остана прикован в бармана.

— Но той не започва от гърлото. Звярът е изкормил вътрешностите на онова момиче. Обича да изтезава. Търси кръв — заключи мъжът.

При споменаването на думата, езикът ми се плъзна машинално по върховете на зъбите. Все още бяха къси и равни. Човешки.

— Дали в полицията имат някакви хипотези? Убийствата изглеждат отвратителни. — Смръщих се.

— Ами… — Барманът отново сниши глас и повдигна вежди към мен. — Първо, заклеваш ли се, че не си от онези вестници? Не си от „Гардиън“ или някой подобен?

Поклатих глава.

— Добре, между другото, казвам се Алфред. — Новият ми познат ми протегна ръка. Аз я поех, но не му казах своето име. Той продължи, без да забележи. — Зная, че животът, който водим тук, не е много морален и благоприличен като онзи, с който може би си свикнал отвъд океана — заяви той, докато оглеждаше съвсем новите ми дрехи от „Савил Роу“, което ме накара да се почувствам прекалено натруфен за това място. — Но си го харесваме такъв, какъвто е. И нашите жени — добави и размърда закачливо прошарените си вежди.

— Жените… — подех аз. Спомних си, че в статията пишеше, че жертвата е жрица на нощта или проститутка. От онези жени, с които Деймън по едно време обичаше да се забавлява. Потръпнах от отвращение.

— Да, жените — рече Алфред мрачно. — Не са от онези, които ще срещнеш в църквата, ако ме разбираш какво искам да кажа.