Преследвачът

Жрица на нощта среща създание на мрака

Тялото на Мери Ан Никълъс бе намерено върху една от калдъръмените улици в района на лондонския Уайтчапъл. Гърлото й било разкъсано, а вътрешностите — изкормени. Престъплението би могло да има връзка и с другите убийства в квартала. Повече подробности от тези, които познават жертвата, четете на стр. 23.

Обърнах на страницата с треперещи ръце, без да ме е грижа за любопитството, с което ме наблюдаваше Джордж. Да, убийството беше ужасно, но болезнено познато. Втренчих се в скицата на Мери Ан от първа страница. Застиналото й лице бе извърнато към небето, а в немигащите й очи бе стаен безкраен ужас, това не беше дело на отхвърлен любовник или отчаян крадец.

Това бе дело на вампир.

И не само — това бе дело на жесток, кръвожаден вампир. През всичките ми години не бях виждал или чувал за толкова отвратително убийство — като се изключи случилото се преди двайсет години, когато Лушъс изби жестоко семейство Съдърланд. Деймън също беше там.

По гърба ми пробягаха тръпки на страх. Там, където имаше хора, имаше и вампири. Но повечето живееха изолирано и ако пиеха човешка кръв, го правеха колкото бе възможно по-незабележимо — в бедняшките квартали, от скитниците по улиците или просто въздействаха чрез силата на внушението върху приятелите или съседите си, за да могат да се хранят редовно от тях, но без никой да заподозре нищо. Но съществуваха и Древните. За тях се носеха слухове, че са произлезли направо от Ада. Древните никога не са притежавали душа и като такива нямаха спомени за това какво означава да си жив, да се надяваш, да плачеш и страдаш, да бъдеш човек. Те имаха единствено неутолима жажда за кръв и желание да рушат.

Ако Клаус беше тук сега… потръпнах само при мисълта, но побързах да я пропъдя. Винаги съм предполагал най-лошото, винаги съм допускал, че тайната ми всеки миг ще излезе наяве. Винаги съм приемал, че съм обречен. Не. Това по-скоро бе дело на опиянения от кръв Деймън, комуто трябваше да се даде урок, който би трябвало отдавна да е научил.

В крайна сметка Деймън не беше само кръвожаден; той бе прочут с ненаситния си глад. Обичаше светските страници. Дали за него щеше да е толкова неприсъщо изведнъж да пожелае да се появи и в криминалните хроники?

— Не позволявай на тази история да те изплаши от Лондон — заяви Джордж и се засмя малко прекалено високо. — Подобни неща се случват само в бедняшките квартали. А ние няма да се доближаваме до тях.

— Няма да позволя — отвърнах твърдо и стиснах челюсти. Оставих вестника до себе си. — Всъщност мисля, че ще приема предложението ви да си взема една седмица отпуск.

— Както искаш — рече Джордж и се облегна назад, явно вече забравил за историята с убийството. Погледнах надолу към снимката. Скицата беше страховита, илюстраторът явно се бе постарал да изобрази възможно най-живописно вътрешностите, изпаднали от трупа на момичето. Лицето й също бе нарязано, но аз продължавах да се взирам в шията й и се питах дали под цялата кръв не се крият две малки дупчици с размера на главички на гвоздеи.

Влакът изсвири и през прозореца видяхме ширналия се Лондон. Навлизахме в града. Искаше ми се влакът да обърне и да се насочи обратно към Абът Манър. Исках да избягам, обратно в Сан Франциско или Австралия, или някъде, където демони не разкъсваха гърлата на невинни хора. Около нас стюардите се суетяха забързано и сваляха сандъците и куфарите от багажниците над главите ни. Срещу мен Джордж нагласи шапката на главата си и погледна надолу към вестника.

— Можеш ли да си представиш, онова бедно момиче… — Гласът му заглъхна.

Бедата беше, че можех да си го представя прекалено добре.

Можех да си представя Деймън как флиртува и плъзга леко ръка по корсажа на момичето. Представях си как брат ми се навежда, за да целуне Мери Ан, която затваря очи, готова да посрещне устните му. И тогава си представях атаката, писъка, отчаяните й опити да се изтръгне от хватката му. И накрая виждах Деймън, опиянен и заситен от кръвта й, да се усмихва в нощта.

— Стефан?

— Да? — отвърнах с рязък и дрезгав глас, напрегнат до краен предел.

Джордж ме изгледа любопитно. Кондукторът държеше отворена вратата на купето ни.

— Готов съм — отвърнах, улових се за страничните облегалки на седалката и се изправих.

— Ти трепериш! — възкликна Джордж и шумно се засмя. — Но те уверявам, че Лондон далеч не е толкова страшен, колкото горите на Айвънхоу. Всъщност никак няма да се изненадам, ако се влюбиш в града. Ярки светлини, много балове и празненства… ами, ако бях по-млад и без отговорности, нямаше да мога да се откъсна от това място.

— Сигурно е така — кимнах. Думите му ме бяха навели на една мисъл. Докато открия кой — или какво — вилнееше из града, щях да остана в Лондон.