Преследвачът

Без значение какво беше — убиец, демон или Деймън, аз бях готов.

3

Няколко часа по-късно краката ме боляха, а главата ми не спираше да се върти. Чувството ми за отговорност ме задължаваше да съм неотлъчно до Джордж, докато сновяхме между различните срещи и пробите при шивача. Сега бях облечен в ленени панталони и бяла риза от „Савил Роу“, а в ръцете си носех множество пазарски торби. Въпреки щедростта му, отчаяно копнеех да избягам от работодателя си. Докато пробвах различните дрехи, единственото, за което можех да мисля, беше разкъсаният, окървавен корсаж на мъртвото момиче.

— Да те закарам ли при роднините ти? Ти така и не каза къде живеят — рече Джордж, когато излязохме отново на улицата и той кимна към минаващата карета.

— Не, няма нужда — побързах да кажа, когато каретата спря до тротоара. Изминалите няколко часа с Джордж бяха истинска мъка за мен, разяждан от мисли, които биха накарали косата му да се изправи. Обвинявах Деймън, задето бе отровил това, което би трябвало да бъде ден на приятни забавления.

Погледнах настрани, за да не виждам озадаченото изражение на Джордж. Няколко пресечки по-нататък различих очертанията на катедралата „Сейнт Пол“. Това бе сграда, която си спомням, че скицирах като дете, когато мечтаех да стана архитект. Винаги съм си я представял като бяла и блестяща, но всъщност бе изградена от мръсносив варовик. Имах чувството, че целият град е мръсен, тънък слой нечистотии покриваше тялото ми, а слънцето бе закрито от сиви облаци.

Тъкмо тогава небесата сякаш се разтвориха и едри капки дъжд закапаха по паважа, все едно ми напомняха, че това е единственият ми шанс да последвам инстинктите си и да избягам от Джордж.

— Сър? — подкани ме нетърпеливо кочияшът.

— Сам ще намеря пътя дотам — избъбрих и долових неохотата на Джордж да ме остави. Кочияшът изпроводи господаря ми до черното лъскаво купе на каретата.

— Забавлявай се — пожела ми Джордж, докато се качваше по стъпалата. Кочияшът пришпори коня и колелата на каретата затрополиха по мократа от дъжда калдъръмена улица.

Огледах се. За няколкото минути, през които двамата с Джордж разговаряхме, улиците почти бяха опустели. Потреперих под хубавата си риза. Времето напълно съответстваше на настроението ми.

Вдигнах ръка и спрях една карета.

— Уайтчапъл — казах уверено, макар да се изненадах, когато думите изскочиха от устата ми. Имах намерение да отида в „Джърниман“ и да открия Деймън.

Ала засега исках да видя лично мястото, където е било извършено убийството.

— Разбира се — рече кочияшът и мигом препуснахме из лабиринта на стръмните и извити лондонски улици.

След като с кочияша обикаляхме нагоре-надолу и напред-назад, той най-после ме остави на ъгъла, където започваше Тауър Бридж. Когато се озърнах, видях крепостта Тауър. Беше по-малка, отколкото си я представях, а знамената на кулите не се вееха, а по-скоро висяха унило под постоянния ръмящ дъжд. Ала аз не бях дошъл, за да разглеждам забележителности.

Извърнах се от реката и поех по „Клоутър Стрийт“, една от многото извити, мръсни, усойни улици, които прорязваха като плетеница града.

Много бързо разбрах, че тази част от града е много по-различна от онази, която бях видял с Джордж. Изгнили зеленчуци задръстваха мокрите улички. Тесните, наклонени сгради сякаш бяха скупчени една върху друга. Миризмата на желязо беше навсякъде, макар че не можех да определя дали концентрацията на кръв беше от убийството или се излъчваше от огромната маса хора, принудени да живеят толкова близо един до друг. По алеите подскачаха гълъби, но иначе районът беше пуст. Усетих как по гърба ми плъпват тръпки на страх, докато заобикалях забързано парка на път към една от кръчмите.

Влязох вътре и се озовах в почти пълен мрак. Само няколко свещи горяха върху паянтовите маси. Малка група мъже бе насядала край бара, а няколко жени пиеха в ъгъла. Ярките им рокли и жизнерадостни шапки контрастираха с мрачната и унила обстановка и им придаваше вид на заключени в клетка птици в зоологическа градина. Никой изглежда не говореше. Аз нагласих нервно пръстена с лапис лазули върху пръста си и се загледах в разноцветната дъга от отразената светлина, която хвърли камъкът върху прашния дъбов под.

Запътих се към бара и се настаних върху един от високите столове. Въздухът бе тежък и влажен. Атмосферата беше толкова задушаваща, че разкопчах горното копче на ризата си и разхлабих вратовръзката си. Сбърчих нос от отвращение. Това не беше от обичайните места, които би посещавал Деймън.

— Ти да не си едно от онези момчета от вестниците?

Вдигнах глава към бармана пред мен. Единият от предните му зъби беше златен, докато другият липсваше, а сплъстените сиви кичури на косата му стърчаха във всички посоки. Поклатих глава. Аз просто обичам кръв. Фразата изскочи в главата ми. Това бе една от безвкусните шеги, които би изтърсил Деймън. Любимата му игра беше почти да се издаде, за да види дали някой ще забележи. Разбира се, никой не забелязваше. Те бяха твърде заети да го зяпат прехласнало.