Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

драмата на живота ни се разиграва „пред“ декорите на времето

на неговия фон, които трябва да са съответстващи, достойни за „пиесата“, а не стари, окъсани, взети назаем от реквизита на друга пиеса, съвсем неподходящи и затова изцяло провалящи замисъла и идеята. Автор на тази драма на моя живот съм аз самият, аз съм „главното действащо лице“, водещият актьор, аз също неуморно „режисирам“, аз при това правя „декорите“ (те не са просто…украшение!), които пряко са свързани с жизнената пълнота и достоверност на сътвореното. Има ли тогава смисъл да се оплаквам някому за възможен провал на „представлението“, да се опитвам да се оневинявам? Още повече, че тази драма на моя собствен живот има само една „репетиция“, която точно затова е и „премиера“, а и други „представления“… изобщо не се предвиждат!

Дали обаче времето е само „декор“? Дали то не е тъкмо „сценария“? Или пък е всичко онова, което съм аз самият — като жив и живеещ?

13. Новият ден

13.1. Денят на будния човек. 13.2. Структуриране на деня и повседневността. 13.3. Дните, в които нищо ново не се случва. 13.4. Моят зазоряващ се ден. 13.5. „Считай всеки ден за последен“. 13.6. Поводът да препотвърдя себе си. 13.7. Хоризонтът на бъдещето. 13.8. Един единствен миг може всичко да преобрази. 13.9. „Времето не минава, минаваме ние“. 13.10. Откритост спрямо бъдещето. 13.11. „Един час може да върне това, което са отнели много години“. 13.12. Противоположност на действието е страданието. 13.13. За да не страдаме трябва да действаме. 13.14. Не трябва да се „щадим“ в своя ден. 13.15. Всеотдайната съпротива срещу слабостта и болестта. 13.16. Бездействието не е невинен инцидент. 13.17. Безценното време на деня. 13.18. „Всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“. 13.19. „Като в ден, да се държим благоприлично“.

Човек „разполага“ съществуването, действията и делата си, в дни, т.е. във времеви „отрязъци“, които са относително обособени и завършени. Всичко, което става (или се случва) в живота ни, става или се случва в периодите на будно съществуване, в този или някой друг ден. Ако ни липсва разбиране за конкретното — денят — то с това всички наши представи и разбирания за общото — съществуването, действията, делата, животът — „увисват във въздуха“, оказват се изтръгнати от почвата, от която така или иначе са израсли. Поредицата от всички дни, в която се разгръща животът ни, наричаме всекидневие, което потвърждава значимостта на деня като „конституивна единица“ на всекидневността, а оттук и на битието на човешкото същество, преизпълнено с живот и стремящо се към неговата истина в… много дни, които съставят нашия земен път. Казано е, че „Ден деня сменява“ (Dies truditur die) — думи на Хораций — и това не бива да бъде забравяно. С оглед на това целостта от дни, обособена от периодите на будност, може да бъде уподобена на „голям ден“ на живота, който също си има своя изгрев, своето „пладне“, своите вечер и залез, съответстващи на определени възрастови периоди с конкретен жизнен смисъл. Денят, накрая, е светлата част на съществуването, в която светът е налице заедно с будния човек, поставен в него и „разчистващ сметките си“ с него. Това не означава, че нощта е лишена от екзистенциални измерения, но те са твърде различни от

деня на будния човек

с които ни предстои да се занимаем, да си дадем отчет — за да проясним разбирането си за техния значим смисъл.

Длъжни сме, давайки си отчет за всичко, което „принадлежи“ на човека — воля за живот, душа, свобода, време и т.н. — да погледнем на деня в неговата екзистенциална цялост, а значи и да проникнем в структурата му, да прозрем най-вече начина на

структуриране на деня и повседневността