Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и чрез вглъбяването, пълноценното изживяване на всяка една от посоките, които ни водят към живота като пълнота и изпълненост с богатства, потенции, цели, възможности за изява и реализация на самите себе си. Основното тук е да съчетаваме умело лишаването с отдаването, самоограничаването с разпростирането в различни посоки, отказът от живота заради самия него (от някоя възможност заради други, на които им е дошло времето) и въвличането ни — като цялост — в неговото неизразимо многообразие и многоликост, при това единствено заради самите себе си и защото чувстваме дълбоко в себе си, че „така трябва“ или „защото аз иначе не мога“. Това е възможно и постижимо само ако се откажем решително от това да сме „повърхностни“ (да гледаме повърхностно на живота си) и ако също толкова решително се опитаме да бъдем „вглъбени“, „задълбочени“ в неговото тайнство, ако се „просмукаме“ от мощните му дълбини — които при това съвпадат с нашите собствени, с „дълбините на човека“, с неговата сърцевина и дух. Ясно е, че в съответствие с казаното „оправянето“ в и „със“ своя живот без философия, отговаряща на неговото естество, е безкрайно хипотетично; доколкото се справят с живота си, хората го дължат на това, че в неговите изпитания са успели да достигнат до своя философия, до някакво — ясно или „едва-едва мъждукащо“ — разбиране на това какво иска от нас този живот и особено какво следва да искаме ние от него. Това е така, защото

„тържеството на човека над времето“

всъщност се корени в овладяването на самия себе си и на ресурсите за живот, заложени във всеки един от нас, в разполагането една до друга на отделните жизнени сили, които усещаме в себе си, в „композирането“ им в ограниченото време, отредено ни за живот на този свят — без пренебрегването на нито една от тях (защото тя е в състояние жестоко да ни отмъсти) и без „предоверяването“ само на една (за сметка на останалите), защото това неизбежно води до едноизмерност, извратеност, непълнота на съществуването и съответстваща му трагичност, страдание. Това последното — толерирането на някоя жизнена, телесна или душевна сила — е твърде разпространето, макар че малцина си дават отчет за неговата „опака страна“, за фаталността на мнимата му „безобидност“. Защото ако животът ни свършва едва когато силата на живота у нас е на „привършване“ и е изчерпана, то изправянето на отделни жизнени сили една срещу друга в една безполезна борба и война, вражда и неразрешим конфликт, е предпоставка за преждевременното им изчерпване, за взаимното им „неутрализиране“ (също както докосването на „плюса“ и „минуса“ на батерията води до мигновеното й разреждане), вещаещо същевременно съвсем неблагополучен край на индивида, който е допуснал да се „затрие“ без смисъл енергията, вкоренена изначално у него. Та нали ако животът ни е „река“, пълноводна и буйно течаща, разпенена от от ударите на водата в скали и подводни камъни в горното си течение, то ние не бива да допускаме разпиляването й в низината чрез образуването на блата и тресавища, или пък чрез възникването на водовъртежи, безкрайно поглъщащи енергията на водната маса? Нали е ясно, че задачата ни се свежда до това да й осигурим достатъчно широко и дълбоко русло, което да е в състояние да поеме водите й без загуба на нито една капка,без опропастяване на смелия й устрем — постигнат при спускането й от планината (съвпадащо, впрочем, с нашата „буйна“ и дръзновена младост!)? Само по този начин ще можем да доведем цялото пълноводие на „реката на живота“ — а това сме самите ние, индивидът като такъв, индивидуалността в неизмеримото й своеобразие! — до „океана на вечността“, съвпадащ с праизвора на всички „енергии и сили“, на всяка жизненост, на „онова, което живее“, дори това да не е човек, а и най-малката „буболечка“. (А да не се окаже, че пред този необятен и велик океан на вечния живот сме довели жалък и смешно малък ручей, чийто води са били изгубени някъде без смисъл и полза, изцяло безцелно?!) Затова блаженство (и благодат още приживе) постигат само ония, които не са изчерпали докрай вложената в тях жизнена сила, а са я запазили и „преумножили“ — чрез ефективното й използване и „трансформиране“ по най-добър начин. В този смисъл трябва да гледаме на живота във всичките му възможности — и на себе си във всичките ни способности — като на безкрайно драгоценно достояние, което трябва да бъде съхранено и умножено, а не безвъзвратно пропиляно и погубено…

И понеже се оказа, че в някои случаи метафорите са необходими за изразяване на неизразимото, то нека да завърша със следната: