Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

От друга страна избор изобщо не може да съществува ако сме се ограничили и ангажирали твърдо с една възможност, превърната от нас в единствен модус на живота, който всъщност владее нас, но не ние него. Избор не съществува ако не разполагаме във всеки миг с много възможности, съществуващи за нас „в запас“ и в резерв, между които можем да избираме, да решаваме и така сами да определяме бъдещето си. Ако не сме способни във всеки момент да променим решително живота си, ако не виждаме пред себе си нови алтернативи, ако сме се лишили от различни и смислени перспективи, ако сме се отказали от способността си да избираме сами (изхождайки единствено от себе си), то това означава, че сме се оказали в „хватката“ на едно съществуване, което по нищо не се различава от това на вещите, на мъртвите предмети. (Защото именно те наистина са само това, което са — и съвсем не могат да бъдат нещо различно от предварително заложената в тях същност.) Подобна инертност на човешкото същество, непроницаемостта му за промени и различия е поставяне на това същество в примката на едно изцяло безинтересно време, то е превръщането му в „остров“, завинаги заобикалян от времевия поток с всичките му възможности. Казахме, че основата на такава неблагополучна съдба на един човек е кардиналният му отказ от свободата, от усещането за човешка самобитност, а също така — като последица — и от надеждата за едно бъдеще, което не е индиферентно към мен,а е именно мое бъдеще. В този случай хоризонтът на бъдещето се свива в една точка, строго предопределеното и единствено бъдеще, което такъв човек без да иска е избрал (или е избрал без да съзнава какво точно иска, т.е. то е избрало него), неминуемо води до обезличаване на човека, до включването му в безличния поток на вървящите в една посока, до кухото съществуване, до което се свежда „животът“ на тълпата и „комуната“, непознаваща и самоотвержено враждебна на свободата. В нашия пример (за учещите и за учените!) това означава пагубна нагласа, която може да се изрази със следните думи: „Аз съм учещ, аз съм учене, аз съм учен и аз не съм — и не искам да бъда — нищо друго. Нищо друго не отклонява моето внимание. Аз съм отдаден «всецяло» и без остатък на ученето и на моята непрекъснато увеличаваща се ученост. Аз не мога да бъда нещо различно от това, което съм; това, което съм, ми стига, всичко останало не е моя възможност и пр.“. Подобна отдаденост на нещо абстрактно — независимо какво е то: учене, политика, „идеал“, „правене на пари“ и т.н. — и откъснато от всичко останало (което се разглежда през тази призма като „излишно“, „ненужно“, „лукс, който не мога да си позволя“, „губене на време“) води до появата на едноизмерен човек, който в никакъв случай не може да се нарече личност заради прекалената си жизнена непълноценност и „сухота“. Такива хора в един момент направо обезумяват, показвайки способност към всякакви ексцесии — понеже са овладяни от див бяс и от желание за разрушаване, което е непонятно за естествено живеещите хора; това е отмъщението на живота за това, че са му обърнали гръб. Историята на комунизма дава обилен материал за такъв край на „победителите на природата“ и… човечността. Съвсем друго е обаче човек да си запазва възможността във всеки миг да става различен, да се преобразява чрез избора на някаква друга, държана досега в запас възможност, да живее в различни модуси на човешкото съществуване, черпейки „с пълни шепи“ от неговата многоликост и намирайки им „тяхното време“, да изпълва времето си със свободно избрани и разнообразни дела, интереси, постижения, изяви, развитие на способности, задоволяване на желания, реализации на своята също така многоизмерна и динамична човешка същност и пр. Едва в този случай човек започва да улавя и разполага с времето си, да се прониква от все по-засилваща се се удовлетвореност от него (времето е животът в нас самите!), едва тогава човек започва да усеща непрекъснато, че се „справя“ със съществуването си, свободно го владее и на тази почва се ползва от плодовете на своята ангажираност с битието, с автентичния живот. Затова

„прогонването“ на вечната неудовлетвореност

от времето — каквато ни се струва тя до момента, в който сме я разбрали — е възможно само ако сами не си отрязваме пътя към различните форми на живот, които нашата многоизмерна човешка същност ни дава, т.е. само чрез добиването на

дължимата широта на жизнения ни хоризонт