Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

чудото на времето се основава на чудото на свободата; разгадаването им е свободно разполагащият със себе си и с живота си човек, който, живеейки, разбулва всички тайни. Чудото на времето е в това, че то предоставя на човека безброй възможности за всеки отделен миг, а от нас изцяло зависи избора коя от тях да бъде осъществена, превърната в непосредствен живот — ето този е лостът, благодарение на който управляваме своя живот. Избирайки съобразно казания по-горе начин — т.е. в съответствие с дълбоко желаното и потребното на душата и човека, а значи напълно свободно — човек органично и безусловно влиза в единение с вътрешния темп на времето, задаван от човешкото сърце. Изборът на една възможност за този „отрязък“ от време (миг, минута, час или ден) означава свободен отказ от всички останали, но не по принцип, и не завинаги, а само за този миг, тази минута, час, ден. Така всички останали, пренебрегнати за момента възможности остават на разположение на субекта, те са набор от нереализирани насоки на живот, които съставляват „жизнен резерв“ и потенциал; към него човек може да прибегне и да се възползва когато поиска, този „неизразходван запас“ от възможности е в основата на това, че бъдещето ни никога не е предопределено, а зависи само от нас. Отложеното свободно (по своя воля и желание, по свое убеждение), а не по принуда, насила или поради външна необходимост, ни дава нови възможности да правим живота си, които винаги са ни на разположение, но към които ще прибегнем едва когато „им дойде времето“, сиреч когато ние самите решим в съответствие с живота и силата на живота, напираща в гърдите ни. Следователно единствено от нашата собствена мобилност, динамичност, активност, инициатива и пр. Зависи богатството от възможности, на които сме дали живот, на които сме се наслаждавали пълноценно, а също и тези, които ни предстоят, които ни „чакат“ и дори „зреят“ в гърдите ни, бидейки непрекъснато в наше разположение. В този смисъл

ограничаването е предпоставка за „смисленото“ разпростиране

на човека в неговия живот, а неограниченото отдаване само на една възможност неизбежно ни лишава от всички останали. Това второто — съвсем неразумно, впрочем, като „избор“, който ни е „избрал“ нас, не ние него — не означава друго, а жизнена непълноценност, скука, сиво монотонно всекидневие, нетърпимо бавно и еднообразно течащо време, неврози, пропиляване на безброй значими възможности, които биха могли да се вместят (да намерят своя „ниша“ във времевия поток), но „не им е било съдено или отсъдено“ това, непростима ограниченост на едно човешко същество, опитало се да надхитри времето и живота, но точно затова оказало се тяхна жертва. В същото време първата философия на живота, изхождаща и опираща се на разумното самоограничаване заради богатството на самия живот, което не бива да ни се изплъзне (понеже е корен на свободата ни!), всъщност нищо не пренебрегва и от нищо не се отказва или пък ограничава, но всичко (актуално, сега, и потенциално — в бъдещето) й принадлежи, което именно поражда усещането за пълнота и всеобхватна жизеност, лежащо в основата на здравото и автентично наслаждение от живота, от съществуването, което аз искам. Затова не си струва да се отказваме (поради „разсъдъчни съображения“) от всичко останало само заради едно нещо, преценено прибързано като „доминираща възможност“, например заради ученето — от любовта, приятелството, развлеченията и пр. Така не спестяваме време — както си мислим — а глупаво го пропиляваме в едно насилие над самите себе си, което няма особен смисъл и затова няма да остане ненаказано. От гледна точка на казаното може да се приеме, че „невъзможност“ и „невъзможно“ за човека не съществува — ако самият той не е „стеснил“ до невъзможност своите възможности и перспективи, ако не се е отказал безброй пъти от тях и така сам не ги е направил „невъзможни“, непостижими никога. Това ни дава право да повторим казаното от великия Гьоте, което съдържа една дълбока истина на живота:

„блажени са искащите невъзможното“

и дори да прибавим поне това: защото свободата дава на човека всичко, прави го богоподобен и причастен на висше блаженство, но нашата ограниченост (по собствена „заслуга“ придобита!) „произвежда“ непрекъснато толкова повече невъзможности, колкото повече сме се отказали от свободата. За свободния човек невъзможност не съществува, за несвободния, значи, във всеки момент се откриват не възможности, а само невъзможности тъкмо затова, че е предал своята свобода, отказал се е от нея.