Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Времето не е „галопиращ конник“, още по-малко пък е див и буен кон, с който ездачът никога не може да се справи, то не е и „летящ влак“ без разписание, който поради това често изпускаме (заради това, че ни се налага да го чакаме в пълна неизвестност!) или на който дори никога не можем да се качим; не бива да смятаме така, защото по този начин само демонстрираме упоменатата склонност към оневиняване. „Неистовият бяг на времето“ — ако наистина ни се струва, че времето непрекъснато ни бяга — всъщност се определя от нашата собствена пасивност и инертност, от неспособността ни да овладеем и да използваме безценните мигове на деня, от това, че съвсем не успяваме да променим живота си — независимо от все по-засилващото се чувство, че съществуването ни се изплъзва и че не разполагаме с него. Поради това своите „сметки“ с времето ние уреждаме най-добре когато сме наясно най-напред със себе си — и оттук със своето бъдеще, което органично трябва да съвпада с него самия. Това е условието за да не ни се случва времето да ни отмъщава за това, че не го „забелязваме“, че сме се оказали извън него и дори отдалечили, всъщност изостанали твърде назад от него. Тук ще опитам да представя основното на нашата никога непреставаща неудовлетвореност от времето — и от живота ни във времето — и ще посоча нейните непресъхващи извори. Защото ако е вярно, че

„всяко нещо си иска своето време“

или си има благодатното време, то как става така, че много рядко го намира, а в повечето случаи направо се разминава с него?

Може би защото едно и също време е отредено не само за едно, а за много неща едновременно, поради което ние се „разкъсваме“ между тях и не съумяваме да ги вместим в бързотечното време? Тъй като липсва „общодостъпно разписание“ за това кое е времето на всяко нещо, то всеки от нас непрекъснато трябва да се опитва да разпознава на всяко нещо неговото време — и в същото време да се отказва от всичко останало, на което, значи, не му е дошло още времето и затова то трябва спокойно да го дочака. Например по всеобщо мнение

времето на любовта е младостта

но същата тази младост е време и на толкова много други неща: учене, психическо и физическо съзряване, социализиране, професионално определяне и начало (най-трудното понякога!) на една успешна кариера и пр. Как всичко това да бъде безпроблемно „натикано“ в едно все пак ограничено време, как на всяко от тях да отредим „неговото“, при това решаващото и неповторимо време, как да избегнем „застъпването“ по време на взаимно несъвместими, изключващи се неща (които „взаимно си пречат“, да речем учене и любов!), как да не допуснем прекаленото ощетяване на едни за сметка на други „неща от живота“, как, накрая, да отмерваме и „дозираме“ ограниченото си време за да стигне то за всичко? Ето го извора на нашата загриженост около „настоящето на моето време“, оттук иде неудовлетвореността, с която здравият човек непрекъснато се сражава — за да не се остави да бъде овладян от нея.