Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

човекът не може да се откаже от бъдещето

т.е. от себе си, от човешкото у себе си, единствено в надмогването, в отрицанието на своето несъвършенство и „недостатъци“ човекът достига до ново, свръхвремево екзистенциално измерение, а значи и до пълноценния живот, до съществуване един вид във вечността: като дух, като по-висше в своята богоподобност същество, озарено от неземна светлина и святост. Този живот сега-и-тук, във времето, ни е даден вероятно за да почувстваме поне отчасти, а също и в несъвършена форма вечността и — ако ни достигнат „потенциите“, душевните и телесни сили — да се опитаме да останем „там“: в пълния, съвършения, изцяло хармоничен живот (който обаче тогава няма да е вече човешки, а нещо много повече, но само като идеал). Именно затова е така фатално важно да се отправим уверено по

„стълбицата на времето“, водеща към вечността

а това означава да се проникнем от едно автентично разбиране на времето, на неговия жизнен смисъл. Разполагайки свободно с времето и със себе си и съзнавайки неговата и нашата недостатъчност, у нас се засилва копнежа по пълнотата на живота, т.е. просветват и се зараждат първите искри на вечността, на небесната, сияйно светла вечност. Щом като тук, на земята, познаваме и мрак, но и светлина, разсейваща мрака, побеждаваща го, то вероятно съществуват „места“, осветени от ослепителна за несвикналите ни очи, безкрайно чиста, непримесена с нищо тъмно светлина, в която самоотвержените отрицатели на мрака ще пребъдат: за тази светлина и за този истински свят е говорил още Платон, определил „тукашното“ като една осветена от огън, но не и от духовното слънце тъмница.

От друга страна, казаното дотук вече е достатъчно за едно елементарно, достатъчно за живота, просто и пригодно за практическото всекидневие разбиране на вечността, даваща по непонятен докрай начин смисъла на нашия живот във времето. Човекът не е ограден с непробиваеми стени от вечността — макар че тя не му е дадена непосредствено, а до нея трябва да се издигнем. Непосредствено дадено ни е само времето, но и свободата да не се задоволяваме с него, с единствено времевия и временен живот — в този смисъл свободата е тази, която „разцепва“ всички стени и „черупки“, откривайки ни излаз към вечността и вечното във времевите мигове. Вярно е, че живеейки по определен начин, всеки от нас е способен сам да изгради такива стени, убивайки свободата — човешкия път към вечността — а по този начин и божественото у себе си. Това значи, че такъв човек е изгубил посоката и пътя, водещ до Бога — вечния извор на живота. Трябва да събираме внимателно „частичките вечност“, разпилени в живота ни, а също и сътворявани от нас самите, не бива да ги погубваме безвъзвратно — обричайки се глупаво на вечна смърт, в която завинаги оставаме извън живота. Този живот ни е даден като шанс или да останем при живота, или да го погубим и загубим завинаги — „трети път“ не се предвижда. Дилемата на човешкото съществуване затова е: или да избереш живота, или да се откажеш от него, този е

съдбоносният избор

пред който сме изправени, трета възможност тук няма. Разбирането на живота във времето, разбирането на живота и на времето затова е жизнено необходимо на онези, които са твърдо решени да изберат живота — и само така ще останат завинаги в него. Впрочем, ако сме силно привързани и дори влюбени в живота, нима ще обърнем внимание на „нищото-смърт“; смъртта за такива не съществува, смъртта значи е специално „изобретение“ на враждебно настроените, на силно мразещите живота хора, чието съществуване затова е истинска трагедия — нищо че засега не я усещат, не могат да я разпознаят и я… вземат за нещо друго. Нищото и смъртта не могат да бъдат избор на живия и обичащ живота човек, в живота си трябва да се учим да живеем, а не да умираме. При умира-нето (т.е. напускането на света) ние просто отиваме в свят, който сме създали сами, приживе и според нагласата си спрямо времето: светът е „само един“ за ония, които не разбират живота, разбиращите го в неговата многоликост живеят в много и то най-прекрасни светове. В нищото отиват ония, за които и животът приживе е бил просто едно нищо…

Изглежда животът щеше да бъде прекрасен ако у смъртните (такива обаче не трябва да искаме да бъдем!) не беше вкоренен

пагубният нагон към разрушението и смъртта