Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

без бъдеще за човека няма битие, когато изчерпим бъдещето си или „изцяло умираме“, потъваме в нищото, или пък се сливаме с вечността: в зависимост от това как сме живели, как сме „използвали“ бъдещето си, в съответствие с това разбирали ли сме бъдещето си като нишката, която може да ни свърже с вечността и Бога, или пък сме се отказали от своето бъдеще заради мимолетното като проста времевост. Затова, впрочем, тези безумци, които питат: „А съществува ли Бог?“, всъщност не знаят какво казват — и затова би било по-добре просто да мълчат. Изхождайки от собственото си несъществуване и нищожност, те се опитват да го пренесат и върху Бога, тоест върху единственото Битие, което изобщо съществува като такова. Чрез съмнението си в истинското битие те мнимо се утешават, че — по обиколен път — са получили все пак съществуване, изпадайки в илюзията че съществуват. Налице е тук една явна извратеност: вместо да черпят битието си от Битието на Бога като истинно битие, те се опитват да го почерпят от… „небитието на Бога“, т.е. от явния абсурд на едно абсолютно несъстоятелно съмнение, което, впрочем, нищо не струва. Битие не може да се получи за сметка на „небитието на Бога“, т.е. от явния абсурд, с „отричането“ на Бога всъщност се признава единствено собствената нищожност и нищета, това, че всъщност си само едно нищо (прекалено претенциозно при това!), което демонстрира нищожността си, питайки: „А има ли Бог?“. Но това че подобна извратеност все пак е възможна (като сама смята, че чрез питането си… утвърждава своето битие!), е косвен път за признание на съществуването на Битието, а с това и на Бога. Казвайки — а такива точно това казват, нищо че не го съзнават — „А съществува ли Съществуващият?“ (сам Бог е казъл: „Аз съм този, който съм!“ — понеже само той има право да заяви това, бидейки единственото самодостатъчно Битие!) и мислейки си, че с това казват „Той не, но аз съществувам!“, такива хора поставят в ранг на битие своята нищожност — и така само показват, че за тях нищото е… „битие“, а Битието е… нищо (подобна нелепица напълно ги задоволява, т.е. „засища“ тяхната нищожност!). Затова, ако все пак искат нещо да кажат, такива самозабравили се индивиди могат да промълвят само това: „Бог не може да не съществува щом като аз, непълноценно съществуващият, аз, нещастникът и нищожеството, все пак някак си съществувам!“; впрочем те наистина като че ли точно това казват, тъй като така или иначе по превратен начин извеждат своето съществуване от съществуването на Бога — само че суетно са им разменили местата, обявявайки своята нищожност за свой… бог (и тя наистина е това за тях!). Но — да подемем пак нишката на разсъждението си —

преследвайки бъдещето