Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

от която можем да очакваме и предполагаме абсолютна мистерия и тайнственост, непроницаема по никакъв начин и „чудноватост“, чудо, но и „чудесност“. Това, „в което се вижда живот“, е времево, негов принцип и начало е тленността, съществуването обаче, което е причастно на вечността, или вечното съществуване е пребиваване, което не може по никой начин да бъде уподобено на текущото, изменчиво и преходно съществуване на „идващи и отиващи си“ същества и неща — изпълващи живота и проникнати от него. Тази идея, обвързваща времето с живота и преходността, а вечността с неизменното пребиваване като съвършено друг вид битие, дължим на Плотин, философ на късната, но проникната от могъщо влечение към вечността гръцка античност. Същият този Плотин пише, че „вечно е това, което пребивава по един и същ начин и непрекъснато е такова, каквото е“, вечното е неделимо съвършенство, което „към нищо не се стреми“ — защото е преизпълнено с битие и потенции без никакъв пропуск или недостатък. Що се отнася до парадоксалния „времеви аспект“ на вечността, то за него може да се каже, че вечно съществуващото „пребивава в тъждество със самото себе си и не се променя, а е постоянно в настоящето — тъй като нищо от него не е отминало, нито тепърва може да възникне, а винаги е такова, каквото е“ (Плотин). Другояче казано, „за вечността остава да бъде в своето битие това, което е“ (Плотин) докато, очевидно, във времето съществуват същества и неща, които (поради непълнотата на битието си) могат да бъдат и това, което не са — и това е особено изразително при човека, който, по думите на Ж.-П. Сартр „не е това, което е, и е това, което не е“. Времевият живот или животът, поставен в реалността на времето, от гледна точка на казаното непълноценен, неистински, той е живот, на който толкова много неща липсват за достигането на цялост и абсолютна битийност, изпълненост с битие, пълнота. Затова животът, който живеем, е устремен към някаква цел и посока, към някаква жизнена перспектива, която мами в далечината със своето съвършенство, „себепостигнатост“, хармонична достатъчност за самия себе си. Тук се вижда най-добре основанието за така познатите ни „елементи“ на собствената ни жизненост като стремеж, копнеж, желание, влечение, страстно привличане, искане, надежда, увлеченост по идеята и пр. Неудовлетвореността, без която не можем да си представим съществуването на човека, определяна от безсъзнателното влечение към пълнота, е „движеща сила“, ядро на порива към „себеосъществяване“ и към постигане на живота като самоцел, „цел на самия себе си“ и самоценност. Нашата неудовлетвореност в този смисъл е онтично предопределена и в този смисъл е неотстранима, неизбежна, от нея може да се „спаси“ само оня, който се откаже от битието си на човек. Цялото движение и текливост на земния живот, цялата му динамика и неустойчивост вероятно се дължат на дълбоко вкоренения копнеж по изначалната, съществуващата само в пределите на вечността пълнота и „преизпълненост с битие“, на стремежа към завършеност и цялост, без който животът наистина е заплашен да си остане само търсене, лутане, ограничено във времето вървене нанякъде, страдание, подбуждано от усещането за съдбовния недостиг на битие, мъка и винаги неудовлетворено желание за живот. Затова Плотин с основание прибавя към казаното по-горе:

„Животът при и в битието, цялостният и непрекъснатият в универсалната си пълнота живот, става очевидно това, което търсим — вечността; когато види това, човек е съзрял вечността.“

Недостижимата в този живот на земята вечност, неуловимата, „чезнещата на хоризонта“

битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността