Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Затова изглежда вечността няма нищо общо с времето, не бива да се пренася характерното за времевото съществуване във вечното, безкрайното, неограниченото, безначалното. Времето — знаем вече това — е свързано с протичането, с траенето, със ставането на нещо, с динамиката на преминаването от едно състояние в друго, с движението, с живота какъвто го имаме сега, с тленността, преходността, изменчивостта. Времето е мащаб и мярка на съществуването-сега-и-тук, с време мерим всичко ставащо в земния живот, то е ориентир и посока, с която сме принудени да се съобразяваме всеки миг и непрестанно. Времето е пътуване, следване на своя жизнен път, пътешествие и изпитание на човека, стремеж към посоката и целта, която предварително не знаем и сами търсим, то е трагично и възвишено преживяване на себе си, на своята самоценност, от която не можем да се откажем никога. Във вечността няма пътуване и търсене, вървене и лутане, няма движение и посока, няма изпитание и динамика, в нея не може да има траене като преживяване на своя цялостен (душевен и телесен, духовен и практически) живот и на своята човешка ангажираност с битието си. Вечността е само един миг, разпрострял се безкрайно, едно сега, което трае вечно, една „замръзналост“ и „вкамененост“, чиято агонична гримаса е непонятна и чужда на пристрастения към живота земен и смъртен човек. Съществуването във вечността — ако изхождаме от представата за съществуването си във връмето, но не я пренасяме механично, а само се „оттласкваме“ предпазливо от нея — е коренно различно от животът-тук-и-сега, с който сме свикнали и който обичаме, то е една изпълнена с тайни реалност, която никога няма да проумеем (още повече че не можем да проумеем и живота-сега, въпреки че е при нас!). Щом като и животът-сега, който уж живеем всекидневно,е за нас, живеещите, една „тайна, която трябва да бъде разгадана“ (също както и човекът е такава тайна, по думите на Достоевски), то тогава какво можем да кажем за съществуването в немислимите и непредставими пространства на

„обвеяната от хлад вечност“