Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(понеже всичко тук се умножава по сто!): ще трябва да бъдем деца поне 1 000 години, ще отглеждаме децата си цели векове, жените ще бъдат бременни всеки път не повече и не по-малко от 75 години (9 мес.х 100: 12 = 75 години!), всичко друго и останало се увеличава до абсурд, например обядването и засищането, продължаващо сега около 30 минути, тогава ще бъде, трябва да бъде дълго цели 50 часа, две денонощия „всеки ден“ (и три пъти „дневно“!), огладняването, времето между две хранения ще бъде 500 часа (20 денонощия), по 50 часа ще отделяме и за облекчаване в тоалетната, повтарям, „всекидневно“, иначе всичко продължава десетки и стотици години, например бръсненето сумирано за цял живот, обличането, къпането, рязането на ноктите, лъскането на обувки, да не говорим за гледането на телевизия, почистването на дома, прането, готвенето и т.н. Това,че сме се преместили във вечността със всичките си навици и потребности, взети от временното съществуване, поражда абсурда, за който тук става дума — и с който трудно можем да се примирим. Вярно е, че от гледна точка на казаното има и утешителни неща, например това, че в абсурдния живот от 7 000 години цели 2 333 ще отидат за сън, ще проспим цели епохи, включващи времето от Платон до Хайдегер (колкото, всъщност, е съществувала нашата европейска цивилизация и история!), няма да участваме и няма да видим — понеже сме заспали — войни и световни катаклизми, които ще бъдат иначе, от друга страна погледнато, нищожно кратки, колкото обръщането ни от едната страна на другата в леглото (ако са продължили колкото са продължили!), но за сметка на това ще учим в училище и в университета непоносим период от 1 400 години (една пета от живота, пропорцията сега и тогава се запазва) — и това вероятно вече е достатъчно за да се откаже огромната част от човечеството от абсурдното безсмъртно живеене, при това решително и без уговорки, а останалите ще го намразят и няма да го пожелаят на други основания, значи всички ще въстанем безрезервно против ужасяващата продължителност, в която сме се пренесли с всичките си грижи, дела, занимания, потребности и суетности — и така сме ги превърнали в непоносими, в страшна тежест и в коварна, абсолютно непосилна за човека мъка. Затова от гледна точка на казаното трябва наистина да сме благодарни на Твореца, на нашия Създател, който е направил животът ни да продължава не дори и ония 900 години (както според Библията първоначално е бил определен), а само 70 — което ни е напълно достатъчно за да го направим прекрасен и да го изживеем истински. Наистина нашият живот от около 70 години — стига понякога да не свършва преждевременно и неестествено, макар че, казват, Бог обичал най-силно ония, които вземал по-рано! — е напълно достатъчен, нито прекалено кратък, нито прекалено дълъг, а от нас зависи как ще се възползваме от него и за какво ще го употребим. Едва сега може да се разбере истинската значимост на факта, че сме времеви и „временни“ същества, че винаги живеем и правим нещо „от-и-до“, че разполагаме с ограничено, но затова пък безкрайно ценно време, което още повече ни принуждава да бъдем адекватни на него и на самите себе си и пр. Но нека да погледнем на проблема от друга, по-смислена страна (въпреки че в него, така както го поставих дотук, са скрити и много други значими моменти, които за съжаление не мога да обсъждам — заради „липса на време“!)…

Ако животът ни стане безкрайно дълъг, ужасяващо продължителен, един вид „вечен“, и ние се пренесем в него с

времевите стереотипи и съзнание

(характерни за сегашния ни живот), то тогава нищо няма да спечелим, а само ще умножим всичко, което и сега имаме, в една непоносимо тъжна степен. Затова е безсмислено да искаме да живеем „много“ — като под това разбираме много години, дори векове. Не в това е същината на работата, да „живееш повече“ или „много“ означава съвсем друго — и това се разбира прекрасно от всеки. Простата продължителност във времето нищо не значи, напротив, тя, както видяхме, може да се обърне против нас, важното е как живееш, доколко интензивно (не обаче „екстензивно“!) си във времето — като преживяване, като действие,правещо живота. Автентичната и действителна стойност на един живот не се мери с количеството преживяни години, а с пълнотата и пълноценността на ония изяви на жизнеността, които правят живота ни, придават му стойност и смисъл. Другояче казано, смисълът на живота ни иде от свободата на „себеосъществяването“ и реализирането на своите жизнени сили, благодарение на която изпълваме живота си със значими преживявания, постижения, дела, успехи, „завоевания“, сбъднати надежди и достигнати възможности и проявени способности…