(все едно че е станал свидетел на цялата история!). Това, което казвам, може да се осъзнае лесно с помощта на представи; да речем, че по някакво чудо е станало така, че „продължителността на живота“ вече не е 70 , а… 7000 години! Един такъв хипотетичен
живот от седем хилядолетия (достигнат, да предположим, в резултат на фантастични постижения на модерната медицина!) е практически вечен, нали съзнаваната история на човечеството е малко повече от тези седем хилядолетия, какво може да се желае повече от това да живееш… 70 века?! (Говоря за една абстрактна вероятност, в която е безумие да се вярва — и затова на този пример не гледам така сериозно както някому може да се стори!) В нашия изцяло условен пример става дума обаче за живот от 7 000 години, протичащ в „толкова много време“ (който поради това ни изглежда вечен), а не за вечност в собствения смисъл, която — това поне е сигурно — няма нищо общо с живота във времето — такъв, какъвто го знаем, преживяваме, чувстваме. Но нека след тези уточнения да се опитаме да разберем смисъла на един такъв почти безкраен човешки живот — желае ли го изобщо някой?Нека да поразсъждаваме. Една трета от живота си човек е млад
, друга трета отива за така наречената зрялост (която, впрочем, някои никога не достигат: понеже и през „средната възраст“ си остават „зелени“!), а последната третина е време на „напредналата възраст“, сиреч на старостта. Излиза, че този, на който е отреден 7 000 години живот — и той го знае, той го е пожелал съзнателно! — ще бъде млад и младеж цели 2 333 години (равно на нашите 23 години, но понеже 10 години са „загубени“ за детството, то стават 33!), толкова се пада да бъде сериозен и деен човек на средна възраст (разполагаща се в нашите от 28 до 50 години), а годините на неговия „залез“ също няма да бъдат по-малко от 2 333! Блазни ли го някой такава перспектива — да бъде младеж, зрял и старец по 2 333 години, т.е.цели 23 века?! Да се опитаме да разберем, пак „разсъждавайки“…Всички ние, оплакващите се от „бързо отминалата младост“, ще завидим ли на една младост, разпростряла се в чудовищен период от 2 333 години?! Добре, най-прекрасната възраст, младостта
, нека бъде 23 века (+ още 33 години!), вероятно можем да я понесем: та това е една практически несвършваща младост, която затова така ни мами! Но в един… „много отдалечен ден“, който неминуемо все пак ще дойде (когато вече сме се изтощили от безкрайното си „младеене“!), идва още по-трудното: на 2 333-тата година вече си станал или по-скоро „останал“ все още млад човек, приблизително на нашата 30-та година, на който предстои „средна възраст“ от още 2 333 години! В тях всяка сутрин трябва да ставаш рано, да бързаш за работа, да стоиш на бюрото си (или на някое друго поле за професионална изява) безкрайно много скучни следобеди, да се връщаш вечер уморен и „пребит“, да гледаш милиони вечери телевизия, да преживееш (да пресметнем: 2 333 х 50 = 116 650!) тъкмо 116 650 уикенда, които при това не трябва да са абсолютно едни и същи, еднообразни и т.н. Дали подобна перспектива може да се оцени като „несвършващо щастие“, като висш идеал за живеещия човек — идеал, за който всеки смъртен мечтае, на който всеки от нас завижда. Добре, да приемем, че макар и „грохнали“ от… трудови и житейски подвизи през тези нескончаеми 2 333 години, ние се довличаме до възрастта за пенсия (равна на нашите 50–55, дори да са 60–65 г.), до възрастта на „заслужилия отдих“, който обаче трябва да продължи — в болести, неразположения, в очакване на нищото, на смъртта! — цели 2 333 години! Да „залязваме“ толкова много време, да остаряваме (да сме стари!) цели 23 века — това вече е непоносимо, какъв жесток край, каква агония, която ще помрачи всички радости на предишния „завидно продължителен“ и щастлив живот в невъобразимите 46 века! Ясно е, че тук вече никой не завижда на такава безкрайна старост, разпростряла се хилядолетия и затова немислимо жестока, нечовешка. Какво се получи в края на краищата — нашият приличен живот от около 70 години като че ли е за предпочитане?!!Но пожеланият от някой абсурден човек живот от 7 000 години, сто пъти по-дълъг от нормалния, носи в себе си и други, съвсем нови
екзистенциални неудобства