Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(Шпенглер). Последното в един най-близък смисъл означава, че сме се оказали от себе си, изневерили сме на своята посока в живота, сами сме отсъдили бъдеще на нещо, което е трябвало да си остане само минало — или инцидент в миналото ни. За да не бъркаме посоките — търсейки своята — единствен ориентир ни е целостта на нас самите във времето, другояче казано, целостта на моето „аз-време“. Чрез навременното, адекватно на времето ни проблематизиране на идващите една след друга ситуации на живота ние придаваме живост на своята посока, проникваме се от съдбовността на времевата поредица от действия, прояви, решения, ситуации, проблеми, желания и пр. Тук не могат да ни помогнат никакви стандартни или стандартизирани изходи от дадени ситуации, а също и известни, многократно правени типове проблематизиране — проблематизирания, които „знаем“ отнякъде, които сме виждали някога, за които предполагаме,че „се правят често от другите“, които са продукт на нечия чужда „опитност“ и т.н. Това е така, защото аз, опитващото се сега да проблематизира, или това проблематизиращо е за първи път съществуващо на тази земя, за първи път се е изправило пред проблем, на който „му е дошло времето“ — и за решаването на който мога да разчитам единствено на себе си (поемайки цялата отговорност, както за решението си, така и за своята съдба). За мен в този миг е съдбовно важно да се изявя като способен да уловя проблема в неговия смисъл, да проблематизирам умело и автентично, да не се осланям на мними стандарти и образци, чиято безличност ме отвращава, да утвърдя себе си, своята индивидуалност и личност, своята уникалност и автономност, своята, накрая, свобода. Онова, което не съвпада с моментите на същностното проблематизиране, на които отделих толкова време, е нещо съвсем друго, но не е развиваща се в пределите на самостоятелната субективност „инициация“ и „активация“, не е цялостна ангажираност с проблема живот, която единствено ни дава шансове да овладеем времето в същата степен, в която се чувстваме отдадени на него.

Изследването, водено дотук на такъв широк хоризонт на рефлексията и интуицията, не може да ни даде кой знае какво, но за сметка на това ни предостави здрав принцип на разбирането, без който по-нататък не можеше да се върви. Ако не друго, то поне това успяхме да постигнем:

жизнената ценност на делото

и на всяко наше начинание зависи само от нас, а времевите „детерминанти“ оживотворяват всяко човешко дело. Те присъстват навсякъде, където се среща търсещ човек, а коренът на времето също е у нас самите, „някъде“ дълбоко в душите ни:доколкото живеем пълноценно, дотолкова сме „във“ времето и при самите себе си. Загриженото отношение и настроение (към времето, сиреч към самите себе си) ни изпълва с увереността, че „животът няма как да ни избяга“; не бива да се оставяме на някакъв самостоятелен, сам по себе си „поток на времето“ (течащ неизвестно къде и към какво!) защото време извън нас не съществува. Възползвайки се от свободата си — явяваща се ядро на загадката на времето — и не пренебрегвайки предимствата, които тя дава на човека, ние преминаваме границата на автентичното съществуване и затова никога вече не трябва да се връщаме зад нея и т.н. Накратко казано, време и свобода са две думи за изразяване на едно и също нещо, от което изцяло зависи живота ни — ето средоточието, което ще обедини по-нататъшните ми търсения.

11. Несъстоялата се вечност