(Шпенглер), от недостъпното за съзнаване и „разумяване“, човек се оставя
на непосредственото разбиране (разбирането на сърцето, което всичко разбира), чиято интуитивна топлина може да сгрее душата му: има въпроси и „неща“ на този свят, недостъпни за съзнанието, но точно затова с дадени ни наготово отговори. От нас се иска само да отворим очите си за да видим невидимото преди или — още по-добре — да се вслушаме в онова, което ни нашепва нашето собствено и най-дълбоко вътрешно естество. Тогава ние чуваме — ако не сме загубили способността си да слушаме — прости неща, например „това е така“, „времето е свобода“, „свободата е живот“,„ти си времето“, „времето е твоята сила“, т.е. неща, които всеки разбира — и затова са така ценни и незаменими. Но нашата обърканост и „извратеност“ не се задоволява с „простата яснота“ (даваща ни всичко потребно), а иска „нещо повече“: иска да „обясни“, да намери „механизма“, да посочи „основанията“, да открие „логиката“, да достигне до знанието, да изобрети „причините“ и пр. Интуицията, тази тайнствена сила на човека, искаща от наша страна само доверие, ни казва „така е!“, а ние, вместо да го приемем като даденост на живота (подобна на тази, че природата ни е дала само два крака, напълно достатъчни ни да ходим!), искаме „нещо повече от това“ и затова отвръщаме „Защо?“ — с което всъщност убиваме непосредствената истина, превръщаме я в проблем, често съвсем не разрешим. С това правим не друго, а само „мътим извора“, а след това се чудим защо водата му не е бистра и годна за пиене, дори скоро започваме да изобретяваме начини за „прочистването“ й. Овладяни от страст за обяснения и спорове без край, ние се впускаме в тях, а след това забравяме дори това за какво точно спорим, откъде сме тръгнали, какво искаме, какво всъщност казваме и най-вече защо правим всичко това. Оказва се, че се движим от ясното към неясното с цел да достигнем до нещо свръх-ясно, но такова не съществува: яснотата е достатъчна, а „свръх-яснотата“ — абсурдна. Няма свръх-яснота, особено ако я търсим в дебрите на неясните обяснения; най-висшето, което можем да имаме, е непосредствената яснота, която при това ни е дадена интуитивно: остава ни само да пием донасита от бистрия извор, въздържайки се от това да ровим и бърникаме в него. Вярно е, че човек непрекъснато се опитва да надмогне себе си (т.е. не се оставя да бъде само това, което е, а се стреми да бъде и това, което не е, което трябва да бъде), това е именно човешкото: вещта е просто това, което е, но човекът не е вещ, а нещо коренно различно. От възможността да бъдеш един ден това, което сега не си, се поражда перспективата за едно бъдеще, което решително скъсва с миналото ни. Но ако в моето човешко съм влиза и това да задавам въпроси, с които защищавам неразбирането си на непосредственото, на интуитивно даденото (и с които руша неговата яснота и простота), то аз не съм обаче обречен да бъда вечно такъв — неумеещ да се прониква от даденото, да открива изцяло душата си за него — а във всеки момент мога да бъда това, което сега, казах, не съм. Това означава, че във всеки миг мога да се откажа от склонността си да задавам „отвеждащи ме далеч от истината“ въпроси и така да се задоволя да видя „което е“ тъкмо „каквото е“, още повече че то при това ми е дадено интуитивно, непосредствено. Нашата усложнена и затова усложняваща всичко душевност, пронизана от едноизмерната разсъдливост на непризнаващия друго интелект (с която сме обременени след толкова векове интелектуализъм от Сократ и Платон насам), се нуждае от пренастройване съобразно простотата, естествеността и яснотата, които преди това не бяхме в състояние да забележим, а камо ли да оценим по достойнство. Отхвърлянето на тежестите и баласта на разрастналия се интелект не е проста работа само от позицията на интелекта; от позицията на интуицията, освободена от тиранията на разсъдъка, нищо не е трудно — стига да сме й верни докрай, стига да сме верни и на себе си, т.е. да дръзнем да разглеждаме себе си съобразно своята цялост, а не едноизмерно. (Някога преди векове отговаряли на тези, които питали — позволявали си да зададат питането — „А какво е правил Бог преди да сътвори света?“, отвръщали им, значи, съвсем естествено така: „Приготвял е геената огнена за ония, които ще задават такива въпроси!“.) Казвам всичко това, защото искам да подчертая следното: безкрайните поредици от питания, водещи до безнадеждност и отчаяние, се „скъсяват“ неимоверно ако отхвърлим поне ония, които са продукт на всичко объркващия разсъдък. Изводът може да е само един: не трябва да подценяваме усещаната от сърцето яснота — сърцето никога не пита, то всичко знае! — а трябва да се изпълним с безгранично доверие към нея. На входната врата на дома на Мартин Хайдегер било написано библейското изречение: „Най-много от всичко пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота.“ Ясно е, че Хайдегер го е разбирал така: „Най-много от всичко слушайте сърцето си…“