Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

тясно свързано със способността ми да се „справям“ с времето, не се основава на общи и „азбучни“ истини, взети наготово отнякъде, а е изцяло субективно достижение и заслуга на отделния индивид,изхождащ от себе си — и решаващ съобразно себе си. Нашето неизменно „Как живея?“ е свързано с определено качество на живота, което също не може да е извън всякакво отношение с времето. Ясно е, че личните „колко“ („доколко“) и „как“ живея се намират в съществена връзка помежду си, която предстои да изследваме. Защото едно определено „колко“ или „количество“ живот (например „едва-едва“, „съвсем малко“) по някакъв начин се намира в отношение със съответстващото му „как“ се употребява все пак това „малко“ количество живот. Та нали ако избера подобаващия, най-добрия за моята „малка частичка“ живот начин на живеене, то аз бих могъл да го разширя, „разтегна“ и увелича?! Респективно ако разполагам с „голямо количество живот“ (като жизненост, жизнена сила, жизнеспособност) със съответното също твърде голямо неумение да живея и да се възползвам от живота си, то каква ще ми е ползата от всичко? Защото нали от умението да се живее, от това как живея зависи превръщането на живота ми в бреме или наслаждение, и нали ако прекалено не умея да живея, с това само „печеля“ непрекъснатото увеличаване на тежестта на това, което си позволявам да наричам живот, да смятам за живот? Факт е, че „количеството живот“, който „имаме“, се измерва с единици на времето, с дни, часове, години — но това не е „съвсем така“. Връзката, за която тук говоря — на колко с как живея — ни навежда на мисълта, че е възможно да се увеличава времевия ресурс на живота чрез промяна на неговата динамика и интензивност, т.е. чрез избора на подходящ или подобаващ начин на живот. Този последния е в състояние да увеличава или съкращава живота ни като време, ала не като проста „продължителност“, но особено като удовлетвореност от преживяването на самото време и на „нещата“, с които го изпълваме и „насищаме“. Следователно „свиването“ и „разтягането“ на времето, зависещо от инертността и, съответно, от динамичността на живеещия, се определя от човека, от проявите на неговата жизненост и интензивност, пълнота, концентрираност в ясна посока, от решителността, с която се справяме със ситуациите на живота си и ги „предизвикваме“, а значи и от степента на саморазбиране, до която сме достигнали или сме се издигнали. Но това, че ние непрекъснато забравяме за ограничеността на живота ни (като „проста продължителност“, измервана с години) и по този начин живеем като че ли животът ни ще е вечен, че никога „няма да свърши“, показва основно неразбиране и пренебрегване на времевата реалност, в която съществуваме — и от която съдбовно зависим. Причината за това е усещането, че всеки нов ден е „нещо като отделен живот“, а значи че ние един вид ще живеем „много животи“ (казваме: „Нов ден — нов късмет!“); това усещане ни успокоява, макар че не може да снеме фаталната ни обвързаност с единия, единен и единствен живот, разполаган в много дни, но оставащ си все този независимо от многоликостта на съставящите го дни и години. От друга страна ние не проблематизираме и не се питаме относно нашето „доколко живея“, не се замисляме дали и доколко живеем, представяйки си, че от „живота не може да се избяга“ или, което е още по-лошото, че „той ни преследва, не ние него“. Склонността ни да изключваме (да „забравяме“) непрекъснато времевия аспект или „разрез“ на живота си води до това да не усещаме остротата и фаталността на неумолимо и непрекъснатото изтичане на времето — и с това и на живота ни. Изострената чувствителност към времето не ни привлича, по някакви причини (кой знае защо?) предпочитаме една „притъпена“ чувствителност (равна на безчувственост), с която си мислим, че по-леко се живее. (Но оттук незабележимо намалява моето „доколко живея“!) Вярно е, че от време на време се сещаме, че времето необратимо тече или пък че „толкова и толкова“ години от живота ни невъзвратимо са отминали, но това моментно настроение в същия миг бива „отпъждано“ или „прогонвано“ (защото вероятно се приема като симптом за недопустимо „размекване“ на душата или пък за проява на „философичност“, която се смята за „противопоказна“ — що се касае за нагласата, свеждаща се до „простото живеене“) — за да бъде заместено от сериозната заетост с рутинното правене на толкова разнообразните „неща от живота“. Изострената чувствителност спрямо времето се свежда, следователно, до цялостно преживяване, определяно от загрижеността ни „около“ следната „мисловно-времева ос“: