Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(Шпенглер), която ни принуждава да свързваме някакви надежди с така човешкия стремеж да поставим себе си извън времето, да го „спрем“ и „елиминираме“, да скъсаме с тясната си обвързаност с неговите „своеволия“? Стремежът ни в крайна сметка към „повече живот“ дали е равностоен с желанието да разполагаме с „повече време“ — както на пръв поглед ни се струва и както често чуваме около себе си (когато „единогласно“ почти всички се оплакват от „липсата на време“, от неговия вечен „недостиг“!)? Нима е вярна другата възможност: че от нас се иска самоотвержена човешка съпротива срещу неумолимото, жестоко, злокобно време? (Което дори и с факта на „простата си наличност“ така или иначе вещае перспективата за тотален провал на човека и живота, свързван със смъртта — така ли е?) Въпросите нарастват застрашително, но мястото, от което тръгнахме, беше това: какво е времето, как то тече от „двете страни“ на границата, разделяща автентичния от мнимия живот, от илюзията за живот и съществуване?

Проблематизирането на времето като даденост на човешкия живот е неизбежна съставка на живота; за човека е невъзможно да се справя със „задачата на живота“ ако не усеща и не преживява непрекъснато „примката на времето“ около… гърлото си (или по-скоро около… сърцето си!). Тази драматичност на проблема за времето (за да не употребя и да не прекаля с някоя наистина зловеща дума!) ту се съзнава в нейната неотвратимост, ту пък отслабва и губи яснотата си в съзнанието — на основата на опитите ни да забравим за нейната острота, а оттук и за простата й даденост. Никой не може да каже „валидна за всички рецепта“ кое е по-добре и за предпочитане: дали да живеем със съзнанието за „остра драматичност“ или трагичност на времевостта на човешкото съществуване, или пък автентичният живот на човека „сега-и-тук“ е извън напрежението, пораждано от усета за неотвратимост, единственост, неповторимост и пр. на актовете, които правят живота ни? Ясно е, че лекотата, с която се справяме със съществуването, си пряко зависи от „леснината“, с която нашето време тече, и затова почти не се усеща. Ясно е също, че не бива да „усложняваме излишно“ както живота си, така и да вредим на усета си за време — и двете трябва да стават естествено, съобразно естеството си, а не по един изкуствен („примислен“, фалшив) начин. Накрая обаче трябва да признаем, че всичко опира до човека, до конкретната личност, която решава всичко на основата на своето различие, на своята самобитност и индивидуалност; тук е коренът на всичко останало, тук са отговорите на всички загадки. Разбирайки себе си, ние с това вече хвърляме светлина и върху онова, което има своя корен в нас самите: истината за „този човек“, достъпна единствено нему, съдържа в себе си всички ония истини, които са потребни на него самия — и са негодни за всички останали, едва ли ще послужат на някой друг. Това, че „житейският опит“, „здравият смисъл“, традицията и дори философията казват някои „общовалидни истини“ съвсем не променя, разбира се, факта, че ние ги приемаме единствено „за сведение“ и не се надяваме, че те могат да ни отменят в нашите опити за разбиране съобразно себе си, разбиране, което не съществува никога и никъде преди да се е родило в нас самите, в моите гърди. Затова

умението да живея,