Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

в която се налага да вникнем. Употребявайки я много често съвсем безразборно, не става ясно дали се има предвид моята, субективната въвлеченост в някакви събития и личната ми ситуираност в тях (разположеността ми в тяхното движение, възникване, развой и край) или пък се набляга на само по себе си възникналото „нареждане на нещата“, сред които съм се озовал само заради „простото съвпадение“ на време и място — моето и тяхното. (Във втория случай аз неизбежно гледам на тях — на „независимо от мен възникналите обстоятелства“ — като… „теле в железница“: по обичайния и разпространен израз.) От друга страна не е ясно също дали ситуацията е моя или „някаква друга“, „сама по себе си появила се“, в която съм „попаднал“, но мога и да се „извлека“, измъкна, отърва. Това разграничение е твърде важно: човекът не е безмълвна и бездейна твар или вещ, която бива „поставяна“ тук или там, „сега или някога“, а същество, което непрекъснато избира своето съществуване и свободно разполага с възможностите, които сам си дава или открива. Защото — ако се вземе предвид това последното — е възможно да се окаже, че не „някой друг“, а аз самият „ситуирам своите ситуации“ в зависимост от това къде избирам да отида и какво да направя, и особено как и кога да го направя. Не е известно също дали тези разграничения не са валидни по отношение на някакви различни „видове ситуации“, всяка от които си има своите възможности и особености, а също дали изобщо е реално да се мисли, че нещата „все пак“ и „някак“ си стават „отделно от мен“, а от мен се иска просто да се „вместя“ в тях, един вид да им се „натрапя“. Ясно е,че ние едва ли съзнаваме своя дял в появата и разгръщането на дадена ситуация, по-скоро естественото и „нормалното“ е да не го съзнаваме, което определя

усещането за отчужденост