Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

от която съм длъжен да се възползвам. С миналото нищо повече не може да се направи, то вече е изживяно завинаги и окончателно (като непосредствено, за първи път случващо се събитие), настоящето ни се изплъзва ако започнем да го разглеждаме като проста даденост на „този миг“, за един миг изчезващ в небитието. Затова единствено бъдещето, разбрано като изключително многообразие на неотвратимо идещи към нас възможности — които само трябва достойно да посрещнем, от които трябва само да се възползваме — е реалното време, с което човек разполага и като „времеви ресурс“, и като предстоящо сбъдване на желаното, на осъществяване на страстно жадуваното и дълбоко потребното. И за да не стане така, че „придошлото внезапно“ бъдеще да ни свари неподготвени, блуждаещи без готовност, без цел и посока — подобно на носения от морските течения платноходен кораб с развален рул или без кормчия — то ние трябва да сме живели с бъдещето още преди то да е станало настояще : като един вид сме проецирали себе си в него, като сме станали близки на своето бъдеще, а то е станало предразположено към нас. С други думи казано взаимната откритост между човека и неговото бъдеще се подготвя от подчиненото на бъдещето настояще, т.е. от живота, „гледан през призмата на бъдещето“, на това, което ще бъде („бъдеще“!). Свободата всъщност е точно в това: да не се отказваш от своето бъдеще, да правиш бъдещето си свое, да разполагаш с бъдещето си съобразно себе си, да превърнеш бъдещето си в своя драгоценна собственост и най-скъп жизнен капитал. Затова безразличието към бъдещето се оказва

безразличие към свободата

и отказ от себе си, от своята самобитност и човечност, отрицание на свободния живот, предаване на своя живот в ръцете на случая или пък във властта на една неумолима съдба. И ако за живота се иска известен талант, то и за бъдещето се иска определен усет — или, както е казал Шопенхауер:

„Обикновените хорица само се чудят как да прекарат времето, а човекът с талант се пита как да го използува.“

а още Сенека е съветвал:

„Разглеждай всеки ден като отделен живот“.

Разбирането че „днешният ден е единствен и неповторим“ (Шопенхауер) или пък че е „най-хубав от всички останали“ (според китайците) е възможно само на почвата на съответстващото отношение към бъдещето, „благоволило“ да ни отпусне и този ден, а също — да се надяваме — и много нови дни след него; ако „запушим отвора“ (в съзнанието си), от който може да премине нашето бъдеще, то тогава ще си останем с един отегчителен и скучен несвършващ ден, в който нищо ново не се случва — и нищо различно не чакаме(а „многото дни“ няма как да не се слеят в един, няма как да не станат неразличими!). Оттук крачката до усещането за абсурдност на съществуването и до вледеняващото душата отчаяние (ужас пред настоящето, но и пред бъдещето) е само една.

Бъдещето не е безразлично на нито един човек, но то е особено скъпо на

искащите да живеят пълноценно