Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

миналото е „втвърдено“ време

завинаги отпечатано в спомена, с него можем да разполагаме по своя воля, както и когато си искаме, а значи и безброй пъти да го „връщаме“ и живеем „наново“ — внасяйки при това исканите корекции в него, правейки го по-близко, по-добро, по-човечно или смислено и пр. Ясно е, че такава нагласа предполага

неудовлетвореност от настоящето, неразположеност към бъдещето

(неподготвеност за бъдещето), които на тази основа биват „изгонвани“ по странен начин — чрез „пропускането им през задната врата или прозореца“, чрез мнимото им игнориране и подценяване. (Защото миналото може да оживее пак в настоящето, в спомнянето сега на нещо отминало отдавна или наскоро, а такова актуализирано и непосредствено преживявано минало — само като представа в паметта, разбира се — не може да не се „вреже“ и в предстоящото, не може да не повлияе и на бъдещето.) Да живееш чрез спомена за отминалото, да го възкресяваш и да му придаваш битие сега, едно ново и мнимо битие, не е подход към живота, присъщ само на стария човек (имащ голямо бъдеще… зад себе си, зад гърба си). Тук не се има предвид точно това, макар че такава склонност като че ли доминира особено в „немладата“ възраст. Екзистенциалната неудовлетвореност от „сегашното на своето време“, при която съществуването се насочва и проецира към миналото (на своя собствен или на общностния, общия човешки живот) много често се проявява и в периода на интензивно развитие на самосъзнанието (16–17–18–19 годишна възраст). Това е така защото тогава желанието за живот е изключително силно, а действителният живот, който „имаме“ в тези години, рязко контрастира на жадуваната, страстно мечтаната идея за живота, проявяваща се по-скоро като неясно предчувствие и порив. Тук, значи, същественото не е настроението, обърнато към миналото (с неговата детска чистота и невинност, с живата непосредственост на изцяло импулсивните желания, с които обаче трябва да се разделим окончателно), а смътния копнеж по автентичния живот, по пълнотата на едно по-висше и „по-зряло“ измерение на човешкия живот, което, уви, животът „сега-и-тук“ съвсем не ни предлага — и затова се чувстваме безкрайно ощетени и неудовлетворени. Една такава

романтическа „настроеност“ спрямо бъдещето

определяна от недоволството от настоящето, всъщност се трансформира в безпокойство и неудовлетвореност от самия себе си (пораждаща несигурност в своето бъдеще) и по-нататък в опити за страстно търсене на себе си в представата за друго време, в което животът би (е) бил прекрасен, хармоничен, пълноценен и вълнуващ. Романтическото миросъзерцание (или по-скоро жизнено чувство, обуславящо гледането на света), което на този етап все още не е прерастнало в цялостен мироглед, по парадоксален начин съчетава недоволството от себе си и от своя живот и така жадуваната хармония на един идеал за човечност и живот, който този (сега и тук протичащ живот) съвсем не може да му предложи. Първата възможност за изход от това основно противоречие на живота (на непосредствения и личен живот), е бягството във вече преживяното — било от човека, било от човечеството. По този път се върви към някакво илюзиорно единение с отдавна отминалия и прекрасен златен век на древността или на първичния непосредствен живот („в лоното на майката-природа“), до това се свежда вглъбяването в „романите“ за възвишени рицарски епохи или пък пренасянето чрез въображението в едни също така възвишени романски стилове на живот, устремени, подобно на катедрала, към висшето, небесното, Божественото. Такъв един екзистенциален (не просто художествен) романтизъм поставя твърде високи и чисти изисквания към живота изобщо, към човешкия живот „като такъв“, на които обикновеният, съвсем прозаичен и делничен живот не е в състояние да отговори. На тази почва се поражда съвсем естествено дълбокото чувство за дисхармония, неудовлетвореност и обреченост, дори за безнадеждност и песимизъм, които са ни познати не само от литературата. Бягайки от непосредственото изживяване на течащите мигове на всекидневието във

„висините“ на абстракцията за съвършен живот