Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и отдадеността на чувствения живот е основен белег на разглежданата нагласа, която поради това може да бъде наречена „хедонистична“ (от гръцката дума hedone — наслаждение). „Нагласянето“ към течащите мигове на настоящето, както и силното желание да получим колкото се може повече от тях са изцяло интуитивни, извън сферата на съзнанието и мисленето, т.е. тук установяваме специфична неподправеност на живота и въвличане в неговата ирационална (а може би и… свръхрационална!) непосредственост или стихия, която не иска да знае никакво ограничение, никакъв контрол и регулиране. Оттук следва, че нито един жив човек не може да живее изцяло и абсолютно хедонистично — колкото и да ни се иска това. Такъв един живот би станал „абсурдност без брегове“, пълна отдаденост на „сладкото нищонеправене“ — което на много хора се привижда на хоризонта през мъглата на изпълненото с всякакви усилия всекидневие. Защото всяко търсене на удоволствие вече предполага най-малкото промяна на положението на тялото, стремящо се да запази без изменения хоризонталната посока на обикновеното „лежане“, покоя и безметежността, при които се постига пълна „уравновесеност“ и игнориране на желанията на отделните телесни органи. В същото време когато лежащото тяло сметне, че напълно се е отдало едно непосредствено изживяване на течащите мигове, то в него се събуждат сили и стихии (локализирани в отделните телесни органи: очи, уста, стомах, крака, гениталии, ръце, дори… мозък и пр.), всяка от които категорично започва да иска своето. Започва борба за надмощие и удовлетворяване, за предимство при задоволяване на влечението и желанието, покоят е нарушен, появила се е трудно удържима динамика, която в крайна сметка ще доведе до триумфа на някоя сила и до движение, „развалящо“ удобната поза на тялото — доставяла му до преди миг най-безметежно удоволствие. (Така именно границата, обозначаваща „идеала“ на прословутото „нищонеправене“, е премината, т.е. по този начин идеалът вечно се изплъзва и остава недостижима химера.) Появил се е животът, който е надмогнал безстрастния покой на „пълната отдаденост на мига“, а при него удоволствието на едно се изкупва със страданието на друго, всички еднакво не могат да бъдат удовлетворени и „заситени“, някои неизбежно страдат докато други изпитват блаженство за тяхна сметка обаче. Значи „единият миг“ не може да бъде поделен „поравно“, той е „грабнат“ от една телесна или душевна сила, а другите… „са останали с пръст в устата“, били са напълно пренебрегнати и незадоволени. На тази възможност за тотално задоволяване на всички човешки сили и желания в единия и неповторим миг се дължи неудовлетвореността в крайна сметка на човека, опитващ се да живее с нагласата спрямо настоящето („мига“), като единствено и действително време. Такива хора не познават покоя и блаженството на цялото, а постоянно се разкъсват между много, при това капризни господари. Изводът е един: настоящето само по себе си не достига на човека, мигът трябва да бъде „разширен“ чрез прехвърляне в бъдещето, чрез построяване на „мост“ към него — друга възможност нямаме в своите търсения на пълнота и пълноценност. Невъзможността и непостижимостта за човека на идеала за тотално отдаване на непосредствено преживяваните в наслаждение един след друг следващи и изтичащи мигове беше показана по-горе, струва ми се, съвсем ясно. Вярно е, че желанието и вътрешната предразположеност за такъв живот съвсем не могат да бъдат повлияни от някакви съзнателни аргументи или пък от разсъдъчни „разобличения“ — моята цел обаче не беше такава; исках само да се вгледаме по-подробно в смисъла, който тази нагласа носи в себе си, пък останалото зависи от индивида, от нищо друго. (Впрочем, животните живеят единствено в простото настояще с всичко, което то им дава; изглежда настоящето само по себе си на тях е дадено и затова те ни се струват така удовлетворени, че можем само да им завиждаме; но на човека заедно с настоящето е дадено да живее едновременно и в миналото, а също и в бъдещето — на което животните съвсем не са способни.) Но аз ще се предпазя от оценки преди да сме вникнали и в останалите алтернативи.

Втората алтернатива беше: настоящето е вечно изплъзваща ни се и неуловима реалност (илюзия), бъдещето още не съществува (не е дошло при нас!), действителното време е единствено миналото — което е изцяло в наша власт защото с него може да се живее наново в спомена за някога преживяното: миналото ни позволява един вид да „удвояваме“ живота си. Тук като че ли нещата са още по-сложни тъй като се обръща гръб на настоящето и бъдещето и с лице се застава към собственото минало, което не притежава коварствата на другите два модуса на времето — непостоянни, „бягащи“ ни, изненадващи и сварващи ни неподготвени, опитващи се да ни подчинят на своя ход и да отнемат свободата ни. Напротив,