Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

„Знаем“, че миналото не може да се върне, но то съществува за нас в съзнанието, в паметта, в представата за преживяното някога и преди. Бъдещето все още не съществува („актуално“), но то „иде“, ние трябва да бъдем „нащрек“ в очакването му: за да не го изпуснем от нас се иска да сме подготвени за него, а също и сами да го подготвяме. „Сегашното“ време се намира в актуално „разположение“ на всеки човек, но то пък има свойството „да изтича между пръстите ни“, да се „изнизва“ неусетно (все едно че е… нежелан гост!), да се стреми към миналото и във всеки миг да преминава в него; затова тайнството на настоящето вълнува всеки човек. Впрочем, кое точно е настояще време? Нашата интуиция улавя настоящето по твърде противоречив начин и дори на нея то успява да се изплъзне: този ден трябва да съществува, но същевременно едната му част вече е минала (и значи я… „няма“!), другата му част все още предстои и значи също не съществува актуално; тогава може би настоящ е поне този час? Да, но и него го сполетява същата участ: едната му част вече я няма, а другата още не е дошла, тя е в бъдещето, тогава изглежда поне тази минута е настояща, сегашна? Нищо подобно, дори и при нея има минала и бъдеща част, които актуално не съществуват, значи настоящ е единствено мигът („сега“), в същия миг обаче отиващ в миналото, а това е почти нищо. Щом като е така, то защо тогава сериозни мислители като един Шопенхауер например разглеждат настоящето като единствено „действителното“ време: „През целия си живот ние сме господари единствено на настоящето и никога — на нещо повече. Разликата е в това, че на младини виждаме едно дълго бъдеще пред себе си, а към края — дълго минало зад гърба си…“? Или това разсъждение, което съвсем не е „безпочвено“, напротив: „Времето може да се сравни с един безкрайно въртящ се кръг: вечно падащата половина е миналото, вечно издигащата се — бъдещето, а неделимата точка на върха, докосваща тангентата, е неразтегаемото настояще. И както тангентата не се върти заедно с останалото, така не се върти и настоящето, допирната точка на обекта, чиято форма е времето, със субекта, който няма форма, защото не спада към познаваемото, а е условие за всичко познаваемо. Или: времето прилича на неудържим поток, а настоящето — на скала, в която той се разбива, но не я повлича със себе си… И както на волята е осигурен животът, нейната собствена проява, така й е осигурено и настоящето, единствената форма на действителния живот. Ето защо не трябва да търсим миналото преди живота, нито бъдещето след смъртта. По-скоро трябва да признаем, настоящето за единствената форма, в която се явява волята за живот. То няма да й избяга, но и тя на него… На волята за живот е осигурен животът, а формата на живота е настояще без край.“