Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Такива хора са „устроени“ така, че живеят единствено с непрекъснато изтичащите мигове, стремейки се да получат колкото се може повече от всеки един от тях — и да не пропуснат нищо, което мигът може да им даде. Разбира се, всеки миг ни предоставя безкрайно много възможности, но за да се улови поне една от тях трябва да се откажем дори и от най-плахия опит за избор. Безкрайно много (или поне „достатъчно много“) мигове ще се „изнижат“ безсмислено ако се замисля коя от предоставените ми възможности е моята, истинската, потребната ми, значимата и пр. Затова нагласата към простото настояще, свеждаща се до грижата „да не пропусна нито един миг“, неумолимо ме принуждава да се откажа от свободата, от самата възможност да избирам: нещо дълбоко вкоренено в мен ме кара „просто да живея както се случи“ или „както дойде“ — и аз му се подчинявам, уплашен от възможността да не изживея и един-единствен миг непосредствено и изцяло. Понякога пък „гоненето на мига“, оставянето на непосредственото настояще като чиста спонтанност, диктувана от „природата“ (било моята собствена, моите инстинкти, било пък… „природата на нещата“ и на случая!), се превръща в „сладко нищонеправене“, във фатална дезактивираност на субекта, изпаднал в нерешителност какво може и трябва да прави — а това също не е достойна участ за човека. Това е така, защото е невъзможно да се живее по човешки начин без избирането на една от многото възможности, които ми се предоставят във всеки миг. Но тъй като — от друга страна — аз се боя да не пропусна нито един миг и се стремя да го изживея изцяло, то съм принуден да се откажа от самия избор заради влечението си към „непосредствения живот“, отдаващ ми се в този миг. Затова от нагласата към настоящето следват поне две неща: страх да не се пропусне „мигът“, единственият миг — без който времето за мен става нищо — и оставяне на влечението (игнорирайки свободата) към непосредствения живот, на което се оставям да ме води накъдето си иска без моето съзнателно участие. Настоящето може да се живее непосредствено само спонтанно, по същия начин става пренастройването, от което зависи изпълването с едно или друго на всекидневието и неговите „отрязъци“. Затова общо взето такива хора са склонни да смятат, че мисленето е… „чиста загуба на време“ и затова старателно го отбягват, за сметка на това обаче се отдават най-пълно на удоволствието, най-често на наслажденията на плътта — което по естеството си най-силно и дори магнетично привлича човека от този тип. Такава нагласа спрямо времето изглежда е характерна за хората с „първична“, импулсивна, спонтанно реагираща и дори непосредствена душа и същност, което може да се приеме за начин на проявление на една все пак неразвита, но затова пък необременена със „скрупули“ човечност. От друга страна непосредственият живот в простото настояще е всъщност оставяне на „вихъра“ на живота с неговите страсти, което е пълна неспособност да се отделиш, да се дистанцираш от „простото живеене“, да си осигуриш поне някаква минимална независимост и така да поискаш нещо повече от това, което то носи в себе си и ни дава непосредствено. Тази

„слятост“ на душата с неповторимия миг