Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Но настоящето, както се вижда, не може да бъде схванато само по себе си — и затова нека да спрем дотук. Общият въпрос, който за сметка на това се изправя, е: как следва да се отнасяме към миналото, настоящето и бъдещето? (От нашите прояви в настоящето, миналото и бъдещето се определя времето, в което живеем, т.е.какво е времето за нас; обратното също е валидно — в зависимост от това какво е времето за нас, то такива са и нашите прояви „в“ него!) Нека да си опростим задачата. Ще приемем, че възможностите или алтернативите за човешко отношение към времето са три. Първата е: миналото и бъдещето са нищо, всичко е настоящето, този миг, който трябва да бъде уловен и изживян (китайците обичали да казват: „най-хубав е днешният ден“!). Втората: настоящето е илюзия, бъдещето „още го няма“, действителното време е миналото, което е изцяло в наша власт — с него може да се живее наново в спомена. Третата, съответно се свежда до настроеност спрямо бъдещето, която в очакването му „строи“ своето настояще — проецирайки „това, което е“ към „това, което ще бъде“ (което „иде“!), същевременно не интересувайки се особено от миналото. Така изразени, трите алтернативи и нагласи може би изглеждат прекалено схематични. Описанието, към което пристъпвам, ще им придаде потребната жизненост и пълнота.

И трите алтернативи представляват безсъзнателни дълбинни нагласи, които човек, без да знае това, „носи“ в себе си и проявява в своето отношение към времето. Става дума за преобладаване на едната или другата нагласа, за тенденция в ориентацията на душата и човека било към настоящето, било към миналото, било към бъдещето. Оказва се, че при този човек доминира сравнително устойчиво една ориентация или

времева предразположеност на душата,

което не означава, че пред него е закрита възможността за пренастройване, за преориентация. Макар че всеки човек е по принцип способен еднакво да цени и трите модуса на времето — което като че ли е някакво „идеално“ разположение на душата спрямо времето — то въпреки това за всеки от нас се оказва подходяща именно едната от трите ориентации — без специално да сме я избирали или съпоставяйки с другите. Получава се нещо като „пасване“ на тази нагласа към това съзнание (съзнанието на този човек), което е вътрешно предразположено към нея — и затова непринудено живее с нея, удовлетворява се с нейната насока, при това изцяло безсъзнателно. Ако човек се опита да си даде сметка за това коя е неговата нагласа, то това се оказва изключително трудна за изпълнение задача (поради „потопеността“ и отдадеността, поради въвлечеността му в нея, поради липсата на опорни точки за сравнение) — подобна на тази когато се намираме сред безкрайните простори на океана и всички посоки ни изглеждат еднакви, нито една не може да бъде предпочетена без отправяне на погледа към звездите. Затова е глупаво някой да бъде попитан директно „кой модус на времето предпочита повече“ или „дали му харесва повече миналото, или бъдещето, или настоящето“ — защото той просто не може да знае това и дори и да измисли някакъв отговор, то едва ли това ще бъде истинския, съдържащ реалната нагласа (казах, че тя е несъзнавана!) на този човек. Но въз основа на даденото по-долу описание на трите ориентации всеки би могъл да си даде сметка коя от тях е „неговата“ — приблизително и условно, разбира се. (Процесът на рационализация на несъзнаваното е твърде сложен, за да мога тук да му отделям подобаващото място.)

И така, първата нагласа беше: миналото и бъдещето са „нищо“, всичко е настоящето, то е реално течащото време, значение има само този миг, който трябва да бъде уловен и пълноценно изживян. Ясно е, че тук имаме пълно безразличие (индиферентност) спрямо миналото и бъдещето и също така

пълна отдаденост на настоящето, на „сега“ ставащото