Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

трябва да се напише поне една „дебела и тежка“ книга, а най-добре е да се изживее истински един живот: това е отговорът, който ни е потребен. Такива книги са писани, в тях се съдържат безкрайно значими истини и прозрения, от които зависи много в живота ни. Но тези книги продължават да си стоят в плътни редове в библиотеките, покрити с нежен слой прах; малцина са тези от нас, които посягат към тях „от време на време“, а повечето „нямаме време“ , не смеем „да си загубим времето“ в подобни „излишни удоволствия“. Но от ония от нас, които все пак са посегнали към такава „книжнина“, още по-малко са ония, които успяват да се вглъбят и да се овладеят от тяхната истина; останалите се оказват разочаровани: защото не са намерили отговор на въпросите, които ги вълнуват и „мъчат“. Нагласата към философия — така или иначе — си остава чужда за огромното мнозинство от съвременните хора. Едва ли ще бъдем прави ако ги виним изцяло за това; по-справедливо е да се каже, че и самата философия е виновна за това, че „плаши“ и отблъсква „естествения човек“, виновни са, значи, най-много философите. (Макар че и те са прави като не дават напълно готов отговор на всичко — такава възможност не съществува, при нас, хората, всичко е различно и уникално — добре е човекът да бъде оставен сам да търси потребните му отговори и истини.) Но философите, овладяни от една суетна, школска и дори „академична“ професионализираност, са далеч от чисто човешките всекидневни грижи и безпокойства на живия човек, те гледат „отвисоко“ на неговата въвлеченост в непосредственото битие — битието, на което са неспособни да погледнат непредубедено и с ясен поглед; затова са склонни да оставят човека на самия себе си, а философията отреждат на „философите“, не на човека, не и на живота. Такава философия („философска“, а не просто човешка!) съвсем закономерно не интересува живия и искащ да живее пълноценно човек, на нея с право й отвръщат със същото, което и тя е направила спрямо тях: не я забелязват, не подозират, че съществува. Ако обаче оставим човека на човека, а животът на живота, то тогава на философите се пада философията — която обаче е лишена както от човечност, така и от живот; кому е потребна такава философия? В такава ситуация все повече се осъзнава нуждата и философията да заговори на един понятен за всеки човек език — и да се опита да му каже онова, до което се е добрала в своята все пак възвишена история, а също и в така жадната за истината съвременност. От философията зависи дали може да каже нещо на човека, „потънал“ във своето всекидневие; ако се опита да го направи, то тогава ще се намери кой да я чуе,ще се намерят тези, които ще се вслушат в думите й: някои неща само тя може да ни ги каже. Затова аз се отказвам тук от всичко онова, което обременява разбирането — и което е само капризна самоцел на подценяващите човека философи: философията съществува за човека, не човека за философията…

А че е възможно всичко това, няма никакво съмнение: философията вече е била това, което сега трябва да бъде, такава, каквато се иска да стане — времето (и самосъзнанието на човека от „нашето време“!) е искащият една близка на човека философия. Ето един пример, илюстриращ каква философия ни е нужна днес; една мисъл на Артур Шопенхауер, свързана тъкмо с времето (по мое мнение тя е образец за едно човечно, понятно на човека философстване — за което са жадни душите ни):