Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

намиращо се в неразгадано от никой отношение с човешката субективност и нейния многолик живот? В едни случаи се появява вътрешна „разположеност“ (или пред-разположеност) към времето, която се стреми да „задържи“ и „спре“ неговия ход, да го съхрани вечно и завинаги — но това никога не ни се удава, напротив, тогава „времето литва“ и никой не може да го спре. В други случаи ни се иска да го превърнем в „бясно препускащо“ и по този начин да го елиминираме, да прогоним мъчителната скука — но и това се оказва не по силите ни, извън нашите възможности. Блаженството, опиянението на любовта и на еротичните преживявания в нея, ускорява и „подгонва“ времето, неусетно изчерпващо се — което унищожава магията, но я запазва под формата на спомена завинаги, паметта е в състояние да задържи нещо мимолетно тъкмо защото то е безкрайно желано и отговаря на предразположеността на субективността към него (макар че тъкмо в спомена времето има свойството да се „разтяга“ — за разлика от непосредственото протичане на „блажените мигове“, тогава струващи ни се нищожни по продължителност). От друга страна неуспешните ни опити да „разширим“ по някакъв начин времето в сладостното преживяване съвсем не ни обезсърчават и ние предпочитаме опияняващия миг пред скучната или самотна вечност в тягостното безсъние в безмълвната нощ. Но такава една нощ, впрочем, може да бъде „победена“ и преобразена — при съответстващата спонтанно появила се нагласа, разбира се — и по друг начин, например чрез наслаждението да четеш книга или текст, в който си намерил увличащ, дълбок смисъл или ценност за своя живот, както и по други начини, които разбиращият себе си индивид винаги има под ръка. Това потвърждава правилото, което никога не трябва да забравяме: разбирайки себе си, с това разбираш и времето; ако си объркан спрямо себе си (имаш неясна, хаотична представа за самия себе си), то с това и времето, в което живееш и в което си „поставен“, неминуемо се обърква и „заплита“. Това ни показва, че за човека ценност има не времето само по себе си (или неговият „ресурс“ като такъв), а изпълнеността му с определен род занимания, преживявания и субективни състояния, т.е. ние преживяваме непосредствено не времето „като такова“, а себе-си-във-времето, своята субективност и живот. Дали обаче времето е само нещо като „декорация“ на пиесата, в която участваме, но която се сменя за следващото действие според сценария (и тогава се оказва, че от нас нищо не зависи) — така ли е? Това, че

от нас зависи с какво… „запълваме“ времевата протяжност

и по този начин „вместваме“ себе си в него — предопределя отрицателния отговор на поставения въпрос. От всеки един от нас зависи много, почти всичко — що се отнася до изпълването на чистата продължителност на времето с избрани от нас и пораждани, правени от нас събития, „случки“, „преживелици“. А в зависимост от това какво правим и как го правим се определя нашата вътрешна разположеност към времето, която се съчетава с „времевия лъч“: за да се получи специфичната „интерференция“ на двете, лежаща в основата на реалността „субект-време“, на нашето дълбоко единение с времето, от което непрекъснато зависим, но което също зависи от нас самите. В този смисъл с право е казано, че „времето е в нас“ в същата степен, в която и „ние сме във времето“; човек и време са неразделни: без субект, който да го преживява, времето „угасва“ в замръзналата и инертна вечност на нищото, на празното съществуване без смисъл и посока. Ние не трябва да поставяме себе си в

„страдателна“ позиция спрямо времето (превръщайки се в „жертви“, подхвърляни безжалостно от неспиращия времеви поток), а трябва да действаме в свободно избрана от нас посока, което ни поставя в едно действително, пълноценно преживяно, реално за субекта, автентично време. Затова времето е чуждо и неразбрано единствено за несвободните хора; в степента, в която сме свободни и действащи (дори само готови за действия!) , времето е наше. За мъртвите предмети около нас (този камък, тази чаша и пр.) време не съществува — или съществува само чрез човека — те съществуват потопени в една безизразна и безжизнена „вечност“, която някога неусетно ще погълне и техните отломки. (Какво от това, че този камък, който притиска страниците на разтворената пред мен книга ще ме надживее след като аз не завиждам на неговата куха, скучна, мъртва вечност?!)