Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Вечер хората си пожелават „лека нощ“, което означава, че има и тежки нощи. Но коя нощ е „лека“ и коя „тежка“ — и защо? При леката нощ заспиваме бързо, спим неусетно и дълбоко, събуждаме се отпочинали и с чувството, че нощта е продължила само един миг, в който сме забравили за времето. Оказва се, че тук реалното време от 7–8 часа (впрочем, ние „проспиваме“ една трета част от живота си, това са няколко, поне две десетилетия!) субективно се преживява като миг, т.е.неимоверно се „свива“ и едва ли не изчезва. Обратното е при т.н. „тежки нощи“, които са цели „истории“, изпъстрени със събития и мъчителни преживелици: лягаме с намерение да заспим, но сънят не идва (въпреки че го жадуваме), въртим се в леглото, търсейки удобна поза на тялото, от време на време се унасяме в кратки кошмарни сънища, които отново ни събуждат, ставаме, напълно разочаровани в способността си да заспим истински, четем книга или гледаме телевизия, надявайки се някога да се появи всичко побеждаващият сън — и ако това не стане, то наистина нощта е била тежка, а утрото посрещаме изнемогващи за сън и преизпълнени с напрежение, „разбити“, напълно неспособни за каквото и да било. Такива нощи се помнят дълго тъкмо поради това, че „има с какво да бъдат запомнени“, но най-дълго се помни чувството, че са продължили много дълго — „цял месец“, „цяла година“, понякога казваме и …„цяла вечност“. Защо е така, на какво се дължи подобен мощен отзвук на будуването върху съзнанието за продължителност? Дали монотонността нежеланото нощно будуване поражда отегчаващите душата преживявания, дали естеството на случващото се ни обременява така силно (за да се превърне една единствена нощ във… „вечност“!), дали пък безмълвието на нощта, нощната тишина не е основанието да се чувстваме захвърлени, изоставени „насаме“ с времето, безсмислено съпротивляващи се на неговия ход, но изцяло победени от него? Изброявам тези възможности неслучайно — защото има и други „будни“, безсънни нощи, които обаче са изпълнени с друг род емоции — и затова техният резонанс в душата е коренно различен. Това са страстните нощи на „безумно“ влюбените, които също се помнят завинаги, но при тях усещането за вечност е друго: тук имаме абсолютно желана вечност, един стремеж удоволствието никога да не се прекрати, а ние да останем завинаги в магичната стихия на любовта, погълнала ни изцяло, без остатък. Но защо желаната, всеотдайно исканата вечност на любовните преживявания вечно ни се „изплъзва“ и е само инцидент в човешкото битие, докато усещането за „противна вечност“, свързвано с безсънните самотни нощи, е така лесно постижимо и същевременно трудно за „прогонване“ от душата? Страстната нощ на пълноценно влюбените, независимо от будуването, прекъсвано от краткотраен сън и нежни, подбуждащи жаждата за живот сънища, след преминаването ни се струва че е била само „прекрасен миг“ (който ни се иска да продължи вечно, никога да не спре, да не бъде загубен безвъзвратно) — защо е така? Как да раберем

тайнствената „спекулация“ с времето