Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Опитите ни да направим „видим“ импулса, „идващ от дълбините“ (Бергсон) и опиращ до „самия принцип на живота“, ни отведоха — на пръв поглед — до отдалечени от „проблематиката“ за времето „места“; но това, както ще видим, е само „на пръв поглед“, докато „взирането“ ще постави всяко нещо на неговото място — което е истинската задача на философията. В подкрепа на тази увереност тук мога само да припомня забележителните думи на Анри Бергсон:

„За да разбулим тайнството на дълбините, често трябва да гледаме върховете. Огънят, който е в центъра на земята, се появява единствено на върха на вулканите.“

Затова оттук нататък ни предстои това да се вглеждаме внимателно в „чашата“ или „кратера“ на вулкана, в който кипи огъня на дълбините — друг избор не съществува. Времето може да бъде „засечено“ най-вече по неговите прояви и ефекти, по „резонанса“, който то предизвиква в човешкото съществуване и в душата на човека: чиста времевост извън субективността, извън преживяването й от човека не съществува. Началото, пътят и целта съвпадат, те са вкоренени в нашата същност на времеви същества, загадката на времето се свежда до загадката на човека — и съществуването на човека.

Човешките нагласи към времето

— възможността за които се намира дълбоко в недрата на субективността — са твърде многообразни, примесени една с друга, в известен смисъл „нечисти“, слети, неразчленени. Обикновено живият човек се „вмества“ във времето изцяло интуитивно, отдавайки се на неговата нестихваща динамика, забравяйки за неговия ритъм и темп, но следвайки го „импулсивно“ и „спонтанно“. По същия начин интуитивно и незабележимо за съзнанието става пренагласата, „превключването“ от една нагласа към друга, подбуждано от неосъзнати вътрешни потребности и желания. Така както нощем, потънали в дълбок сън, спонтанно сменяме позата на тялото в пространството, в леглото, по същия начин денем, в будно състояние, сменяме своята позиция спрямо времето — без да си даваме отчет какво точно става и особено защо така става. Тази „слятост“ на живата субективност с потока на времето, при която тя не отделя себе си от него и не му се противопоставя, е първата даденост на живота, която трябва да отчитаме — търсейки разбиране. От друга страна

целостта на живата субективност с времето

при която тя изцяло се потопява в него чак до степента на „загубване“ и „забравяне“ на самия себе си, трябва да бъде запазена за разбирането. Ето го началото на пътя, който трябва да изминем — за да постигнем яснотата и пълнотата, от която зависим. Оттук трябва да тръгнем в изследването си, в което ще се опитам да намеря „пролуки“ в тоталността на субективното преживяване на времето. Целта ми е да уловя съставящите я нагласи и „градивни елементи“, а след това да се върна при нея и да я погледна вече от… „висотата“ на постигнатото разбиране.

Времето тече непрекъснато без да го усещаме — с изключение на миговете, в които тягостно улавяме неговия като че ли забавен ход. Мъчителното, „провлачено“ протичане на времето, или по-скоро тягостното течене на сгъстеното като смола време, при което всяка минута „капе“ безкрайно бавно (а това се е случвало на всеки от нас в часовете на напрегнато очакване на някакво събитие или пък при извънредно трудно поносима скука) е отправната точка на моето изложение. Забавеното време, чиито ход отеква в субективността и нанася забележими трансформации в нейния живот (вътрешно-душевен и външно-практически) е пролуката, която ми позволява да навляза в интимното отношение на човек и време — предизвикващо моя основен интерес. Разбиването на целостта,наречена „субективно-времева“, тук е довело до своеобразно „спиране“ на времето, а това позволява да се разгледа поотделно и по-съсредоточено естеството на двете съставящи я — което конституира тяхното специфично отношение. „Забавеният кадър“ на иначе непрекъснато течащото и неуловимо време е добра възможност за улавяне на неговото съдбовно влияние върху съществуването на човека.

Ще започна с един пример, в който могат да се забележат

екзистенциалните ефекти на будуването нощем

когато по някакви причини усещаме най-плътно хода на времето, неговото конституиране в зависимост от особените състояния на субективността.