Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Ефектът на моите преживявания и действия върху целостта на моята душа твори времевата ос, върху която се разполагат (според ценността си за живота) значимите за мен събития, т.е. проявите на моето битие, съучастващите в битието ми прояви. Единното „за всички субекти“ време е абстракция на мисълта, то не съществува като жизнена реалност, преживявана реално (непосредствено, като чувство и наслаждение) само от някой единичен, отделен и жив субект, то е нещо като „мътилка“ на смесени, но отдавна „изветрели“ вина, която никой не иска да пие. Вътрешният усет за време се определя от

ритъмът на моя живот,

това дали ценя времето зависи от това дали ценя себе си като реалност, имаща и времеви измерения. Достойнството на човека, изглежда, тук намира своите първични извори — нека това да бъде наш ориентир по-нататък. Да виниш времето (което било „такова“, а трябвало да бъде „друго“) за неща, които са се случили на теб самия, е отказ от себе си, признание за непълноценност, пълно неразбиране на своята самостоятелност и уникалност — границите на която задаваме ние самите, изхождайки от свободата си.

И така, ако се оплакваме, че „времето ни бяга“ и не можем да го „настигнем“ или пък че тече „мъчително бавно“, то ние всъщност недоволстваме от себе си и от своя живот — макар че нямаме доблестта да го направим открито, а се опитваме да си намерим „извинения“. В такъв случай трябва да намерим смелостта да потърсим вината в себе си и на тази основа да се вгледаме внимателно в живота си: „Тук е Родос, тук и скачай!“. (Един човек се хвалел, че може да скача по-високо — или по-дълго — от всички, но… на остров Родос. Недоверчивите и мъдри атиняни му отвърнали: „Тук е Родос, тук и скачай!“; другояче казано, настояли, че ако смяташ че можеш нещо, то следва да го направиш, а не да си търсиш извинения: „Покажи какво можеш, недей само да се хвалиш!“.) Никой друг не е — и не може да бъде — отговорен за това, което се случва на нас самите всекидневно, а най-малко от всичко са „виновни“… обстоятелствата, „случая“, „условията“, „средата“. Нашето всекидневие зависи от нас самите, от никой друг: разполагайки свободно със себе си, ангажирайки се с отговорността да правиш онова, което силно искаш, ти всъщност овладяваш и своето време. Противно на това, „оплитайки“ се в недоразумения и неразбиране на себе си и на своя живот, аз автоматически изпадам в неадекватност и спрямо времето, което се превръща в „загубено“, „пропиляно“, „непреживяно“, „непочувствано“, „неуловено“, „недостигнато“, „пропуснато“, „избягало“ и т.н. време. Усетили, че

„нещо не е наред с моето време“

най-напред трябва да сме сигурни, че нещо не е наред в нашето съществуване, „в мен самия“, в моето всекидневие. Там трябва да търсим изворите на своята станала вече нетърпимост неадекватност спрямо времето, чиито корен е вътре в нас самите, в ситуацията, в която се намира нашата субективност, „сърцевина“. Вглеждайки се в своето ежедневие (в което се „оглежда“ все пак… битието!), ние с това навлизаме в своята субективност, която е началото на всички начала: там дълбоко е „заровена“ нашата лична неадекватност и неудовлетвореност спрямо времето, там са скрити основанията на

зачестилите всекидневни провали

които „сигнализират“ за неблагополучия вътре в нас самите. Да бъдеш адекватен (напълно съответстващ, а значи и отговорен) на времето, пулсиращо в теб самия, означава да си наясно със себе си — и едва тогава ще бъдеш наясно и със своето време, особено с бъдещето, което те чака да го достигнеш, да го „хванеш с ръка“ (подобно на „птичката, кацнала на рамото ти“!). Търсейки себе си и в известен смисъл „правейки“ себе си в своето всекидневие, аз всъщност търся яснота и адекватност спрямо времето — явяващо се първо условие на съществуването ми наред със свободата. Ето че достигнахме до основния въпрос: как мога да постигна адекватност спрямо времето, как мога да „изчистя сметките си“ с него? Действително, какви възможности имам, търсейки така потребния ми синхрон с времевата реалност, затворена в моите гърди? Това означава: как трябва да се отнасям към самия себе си, по какъв начин мога да бъда себе си — по най-добрия, удовлетворителен за мен самия начин? Казано в един друг маниер на изразяване, тези въпроси се синтезират в следния: как съществува битието (като мой суверенен аз) — битието на едно „захвърлено“ и „изоставено“ в света съществуващо (търсещо разбиране на самото себе си!), определяно с думата „аз“, „аз самият“. Аз — съществуващото, което иска да съществува (да бъде, да има бъдеще) по един човешки начин — как мога да го постигна?

Да се отговори изчерпателно на тези въпроси —

кардиналните въпроси на човешкото съществуване