Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

романтикът намира едно чисто духовно удовлетворение в някакъв своеобразен естетически хедонизъм, хедонизъм не на чувствеността и на тялото, а на душевното блаженство и на възвишеността на човешкия дух. В по-практически план романтическата нагласа спрямо времето се изразява в жертване на настоящето и бъдещето, в саможертва на „непосредствената екзистенция“ (емпиричния, всекидневен, изпълнен с прозаични грижи, безпокойства и неволи живот) и в крайна сметка на „собственото благополучие“ (в чисто прагматичния смисъл!) — оценявано тук като безсмислено усилие за външно преуспяване, за користно „уреждане сред хората“, като преследване на „пошли“ интереси, амбиции и едни прекомерно плоски страсти. Другата страна — по-значимата, по-изразителната — на този екзистенциален процес се свежда до страшна вътрешна борба, самоосъждане, безпокойство, устремяване към „крайностите“ и безуспешни опити за съчетаването им, „мятане“ на съзнанието от мрачния песимизъм (от „Шопенхауеров тип“!) към някакъв прекалено възторжен оптимизъм и обратно, мнителност и самовлюбеност, откриване на „горчивите сладости“ на индивидуализма, презрение към общностния живот и отчужденост от него, чувство за вина и за изоставеност, копнеж по неведомото и неизвестното, очакване на чудото, което из основи да промени живота и битието (но по възможност… „без мое участие“!), потъване в безкрайните пространства на мистичното и тайнственото, прекомерна непрактичност и отсъствие на всякакви прагматични склонности, тъпо усещане за безперспективност и безнадеждна самота и т.н. Но непосредственото изживяване на тези вътрешни дисонанси на човешкия живот подготвя душата (по механизма на „пресищането“, на погнусата от безкрайното вживяване в едни и същи състояния) именно за непосредствения живот в настоящето, с което човек трябва да се справя всекичасно и ежеминутно. Ясно е, че тази „подготовка“ се осъществява в един идеален план, не практически и като действия, а само като проект на почвата на нереализирани възможности, жизнени сили, душевни способности и перспективи — проект за избавление от абсурдния лабиринт и хаос, в който животът е попаднал, а също и като носталгия по автентичния живот, който все някога трябва да се сбъдне.

Оказа се, че при романтизма, поставящ на най-високо място миналото, не е налице едно пряко и ефективно впускане в „живия живот“ (както беше при позитивната нагласа спрямо настоящето, носена от хедонизма на плътта), но за сметка на това тук имаме също толкова страстно отдаване на живота на духа и на непонятното за разсъдъка удоволствие от него, които — като форми на живота и на жизнеността — съвсем не са за пренебрегване. За да се „впуснеш“ в живота трябва поне една негова форма да ти е дадена непосредствено, без значение коя — дали тази на душата или тялото, дали тази на настоящето и миналото, дали на чувството или на мисълта, дали пък на някоя друга изява на безбрежния и многолик живот. (Но не се ли оказва, че живеещите „с миналото“ всъщност живеят по-скоро „чувствено-интуитивно“ като проява на една чиста духовност, докато „отдадените на настоящето“ правят това под натиска на една не дотам осмислена и затова съвсем плоска „разсъдливост“, която ги кара здраво да се държат за „безценния миг“?! Какво ли тогава ще изразява третата възможност, тази на… „преследвачите на бъдещето“?) Защото само

живеейки, ние ставаме близки на живота

на неговото велико тайнство — и затова първата си стъпка в него и в някоя негова посока винаги правим изцяло интуитивно: той е в нас, вътре във всеки един от нас поотделно, не трябва да го търсим „около“ себе си или пък да го създаваме от нищото. Животът не може да се „знае“ и „учи“, той трябва просто да се живее — по възможност с наслаждение и любов, а не с озлобеност и неразбиране. (Тези последните не произлизат от друго, а от жизнената непълноценност, от ощетеността на „недолюбващите“ живота, които правят всичко възможно да пречат и на другите да живеят.)

Оживяването на миналия живот в спомена