Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Стремежът към пълнота на живота и адекватност към него е основна тенденция на представяната тук нагласа, издигаща бъдещето на най-високото място — мястото, до което сами трябва да се издигнем. Тази особена нагласа към времето и живота — за да бъде различава от другите две, хедонистичната, обичаща най-силно настоящето и неговите мигове, и романтичната, гледаща съсредоточено в миналото и в някакъв отминал вече идеал за живот — може да бъде наречена екзистенциална (с оглед на нейните влечения и копнежи по пълноценния живот). Животът, даден ни от Бога, става човешки едва в зависимост от съществуването, което сме избрали — и което трябва да е насочено към постижимата от човека пълнота и цялост. Избирайки съществуване, ориентирано към бъдещето и търсещо в бъдещето опорните точки на пълноценно изживяваното настояще, човекът всъщност избира („оптимално“, най-близо до истината, „гарантирано“ и безусловно) себе си, потвърждава човешкото у себе си. Насочеността на човека към едно опиращо се на бъдещето съществуване („екзистенция“ — „излизане отвъд“, „прорив“ извън това, което просто е, насочване към онова, което ще бъде) е основанието да наречем тази нагласа екзистенциална: бъдещето ни дава безчет възможности да правим себе си, да избираме себе си и да разполагаме със себе си, възможности, които в никакъв случай нямаме право да пренебрегваме, да се отказваме от тях. Ние разбираме себе си само на основата на адекватното разбиране на своето бъдеще (каквото човек иска и прави, такъв той и е), а на тази основа откриваме един ден, че

само разбирането постига истината на живота

— за човека не подобава да живее „слепешком“, без здрави ориентири. Затова екзистенциалното разбиране на своя живот, основано на свободата и извиращо от нея в неговата неразкъсваема връзка с времето и със стремежа към пълноценното му изживяване (дълбоко вкоренен у всеки човек, но поради неразбиране пренебрегнат от мнозина) е основната тема на моето изследване. Казах също, че другата цел на правеното тук е изтъкването на значимите практически измерения на нашите автентични реакции спрямо времето и спрямо собствената ни „времевост“. Затова ще се опитам да се предпазя от безкрайните теоретизации на едно безплодно философстване — от „блатата“ и „тресавищата“ на което съвсем не може да се излезе; ще търся само ония истини, без които животът се оказва фалшив и безсмислен.

Надеждата е силите ми да се окажат достатъчни за оправдаването на такива оптимистични очаквания; истината е трудно достижима, тя не е… „монета, която можеш да сложиш в джоба си и да си сигурен, че я притежаваш“(Хегел). Но разположеността към бъдещето изисква от нас „да искаме много“: „който иска, нему ще се даде…“; скромността тук е неуместна. Затова не мога да не завърша с това:

Бъдещето дава всичко на ония, които… могат да си го вземат сами.

10. Ситуации и проблеми

10.1. Неопределеност и подвеждаща двойнственост. 10.2. Усещането за отчужденост. 10.3. „Самите ние, доколкото живеем, сме времето“. 10.4. Приобщеност към живота. 10.5. „Злокобността“ на времето. 10.6. Умението да живея. 10.7. Първата стъпка към пълоценния живот. 10.8. „Погнусата от непонятното“. 10.9. Проблематизирането е проясняване. 10.10. „Утре си е… утре, днес си е… днес“. 10.11. Включването в собствената динамика на „аз-времето“. 10.12. Всеки пропуснат миг по-късно ни отмъщава. 10.13. „Живостта на посоката, нейната съдбовност“. 10.14. Жизнената целостност на делото.

Живеейки, „занимавайки“ се със своето всекидневие, ние се „озоваваме“ или попадаме в най-различни ситуации, последователно следващи една след друга или пък „стоварващи“ ни се едновременно. Тук все още оставям настрана нашето участие в пораждането на една или друга ситуация — правещо в крайна сметка нашата, каквато и да е тя, участ — тъй като това е въпрос, нуждаещ се от по-задълбочено изследване. Но думата „ситуация“ съдържа явна

неопределеност и подвеждаща двойнственост