Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

търси връщане към отдавна (или пък наскоро) преживени прекрасни мигове, които изпъкват на фона на сивото монотонно всекидневие и настояще, от една страна, или пък към минали страдания и горчивини, които дават възможност да се изпита някакво „мазохистично“ и парадоксално удоволствие от страданието и от вглъбяването в него, контрастиращо отново на лишеното от „бури и страсти“ сегашно времеве — от друга. Романтикът, обърнат към своята непрекъснато дадена му субективност и индивидуалност, разполага свободно с нея в своето настояще — и така „вмества“ миналото и дори бъдещето в настоящето, което значи, че не се е отказал напълно от нито едно от тях, включително и от така пренебрегваното настояще. Той превръща вътрешния си живот с всичко, намиращо се в него (преживявания, спомени, представи, мисли, настроения, минали, но възкръсващи, движени подобно на кинолента) в непосредствена реалност на живота като такъв — и това е достатъчно удовлетворение в сравнение с действителния живот на всекидневието с неговата изменчивост, спонтанност, изненади, страхове и… „недотам пристойни трепети“. (Дали зад подобна нагласа не се крие една самолишеност от нови и действителни преживявания, актуално протичащи и сега ангажиращи ни? Дали „заниманията“ с миналото не са израз на компенсация или заместител на липсата на живо настояще, което ни увлича всеки миг, а значи не са ли симптом,който сигнализира, че трябва „да взема в ръще“ настоящето си? Жертването на настоящето с неговата неоценима възможност да ражда нови, досега непреживяни емоции — и то заради „така познатото“ ни минало — не е ли лукс, който не трябва да си позволяваме?) Накрая, романтическото настроение е чуждо на влечението към авантюри и инициативи (в практическия смисъл, като „правене“ и действане), което е предразположеност на една по-особена нагласа спрямо времето; за романтика са странни и непонятни предизвикателствата към бъдещето, на които това влечение служи. Но това вече е проблем на третата алтернатива, към описанието на която пристъпвам.

Ясно е, че тя се опитва да постигне

адекватност спрямо бъдещето

разглеждано като шанс на човешкото „улавяне“ и справяне с времето — защото бъдещето като че ли „иде към нас“, а от нас се иска само готовност да го посрещнем. Вярно е, че бъдещето „още го няма при нас“, то е „някъде напред“ (или пък „навътре“, в нас самите!), но ние можем да се подготвяме още сега за него — подчинявайки настоящето си на „активно очакване“ на това бъдеще, очакване, което да предизвика реалната среща на този човек с идващите към него… „негови собствени възможности“. Нагласата към бъдещето доминира при онези хора, които гледат на своето настояще като даденост, „отпусната“ ни от бъдещето. Те са ориентирани именно към бъдещето, „откъдето“ като че ли извира времето, „откъдето“ иде родилото се и започналато нов живот време. Щом като настоящето е реализация (при това страстно желана!) на „дошлото при мен“ (и също така „съкровено желано“!) бъдно време, то значи това последното е изключителния шанс на човека, в него е скрита

истинската ценност на времето за човека