Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

е изправянето на съзнанието и духа на човека пред тази поредица от уверености, копнежи и питания. С това изглеждащата непроницаема стена, обвиваща всекидневната ни отдаденост на „времето-живот“, се разклаща, за да се срине в един прекрасен миг, в който ни се открива „това, което е“ — при това тъкмо „каквото е“, не някакво друго. Като че ли едва тогава съществуването постига живота, изпълва се с него, двете съвпадат, изграждайки контурите на човешкото в неотделимите от него измерения — измеренията на „времевост-неповторимост-индивидуалност-личностност-самосъзнатост-«азовост»-историчност-освободеност-непосредственост-конкретност-живост-и-така-нататък“. Вижда се, че първата стъпка, водеща до истинското раждане на човека, предопределя неговото бъдеще в рамките на споменатите измерения, които придават на човешкото битие така потребната му автентичност. Защото струва ли си да живееш ако не си наясно че това, което ти се случва, пряко произлиза от самото естество — от истината — на живота? Животът ли е например „животът наполовина“ или пък „животът само една трета“? Човек не може да се задоволи с някаква „частичка“ от живота (все едно че единствено да ти „покажат“ нещичко от него, но да не ти го „предоставят“ или „дадат“ за непосредствено изживяване — това е непоносимо тъпо!), ние така сме устроени, че ни задоволява само неговата пълнота: онова, което не е живот, е смърт и мъртвило. Затова нека „живуркащите“ съзрат бездната, в която стремглаво падат! Един миг живот затова е безкрайно повече от цяла вечност „живуркане“ (ако тази дума въпреки цялата си противност може да бъде запазена в един философски текст!). Но — за да не бъда невярно разбран — ще подчертай категорично: горното не значи, че животът е невъзможен без съзнание — макар че в определен смисъл наистина е възможен без съзнание (и дори е вероятно, че такъв живот е „по-добрия“, „по-истинския“, по-автентичния; но само в един точно определен смисъл — който разбиращите живота усещат, а на другите той никак не може да се обясни). Затова съзнанието — от което не можем в никакъв случай да се откажем — не превъзхожда обаче живия усет за време, напротив, този последният го превъзхожда изцяло: ето това е една от главните тези на моята книга.

И така, изпитал

„погнусата от непонятното“